ЙОРДАН ЙОВКОВ, "АЛБЕНА"

"АЛБЕНА" И(ЛИ) "АЛБЕНА"

Анализ Ноеми Стоичкова

Интересът към привидната синонимия бе пробуден поне по две причини.

Първата е, че разказът "Албена" е един от събиращите и от събирателните за почерка на Йовков. Изкушил много на брой мета-пера, той дава възможност да се "сглобяват" вече изпробвани стратегии, а същевременно продължава да оставя свободни интерпретативни ниши.

Втората причина е в първостта на пиесата "Албена" при явяването на Йовков в полето на драматургичния жанр. Какво предполага смяната на жанровата парадигма и какво се случва със и след тази реализация?

Ако добавим и факта, че двете произведения са писани почти синхронно, сплитът от питания се увеличава. Разказът "Албена" носи датировка 1927 г. и е включен в лабилната в циклично отношение втора част на книгата "Вечери в Антимовския хан", излязла през 1928 г. Драмата "Албена" се публикува, макар и в незавършен вид, в кн. 7-10 от 1928 г. на сп. "Златорог", но официалното й съществуване е обявено в година 1930-а. Това подтиква самовъпросите ми: защо Йовков пренаписва толкова скоро собствения си разказ? Защо, дописвайки себе си, са налице отнемания, които се квалифицират като такива преди всичко по принципа на оразличаването, идентифициращо творбите.

Разбира се, по-едрата решетка при идентификацията е принадлежността към жанра, свързана с тезата за удържащите му роли в дългите традиции и в плавните промени. В своята относителна стабилност той е повече вътре в текста, отколкото менящото се авторство, опитващо се перманентно да го персонифицира. Жанрът на разказа изземва функциите на драмата в следосвобожденското ни културно пространство, разказвайки за човека и света в различни хронологични времеви отрязъци, позиционирани в разминаващи се аксиологични плоскости. Заявката на пиесата като драматургичен жанр идва поне две десетилетия по-късно, свързана с разгръщащите се желания за конструирането на една "цялостна" българска функционална действителност. Обаче иманентно фрагментаризирана в пиесата, поради съсредоточието върху мястото и мига, върху действието и диалога, тя остава обречена на приоритетното изпъкване на типовото и актуалното над архетипното и надвременното - два пласта, иначе неотлъчно тлеещи в творбите. Така адаптивността на жанровата конвенционалност в българската литература, и конкретно, на драмата като жанр, по-скоро влиза в конституирането на театъра като институция, призвана да популяризира "важни" послания и да ги утвърждава в един установен културен модел.

Докато институционалността на авторската фигура вече се е пропукала от дистанцираното съзнание за литературна традиция, върху която може да се стъпва, с която може да се спори и която може да бъде отмествана. Йовковото писане е емблематично за интертекстуалистката същност на литературата, която носи паметта на словото за собствените си минали употреби, която перманентно стои между текстовото припомняне и забравяне. Затова самоцитирането от книга в книга, от разказ в разказ, от разказ(и) в драма е още едно ниво на съзнанието за възможността в безкрайното преподреждане както на света и стила по принцип, така и на техните ипостази в собствеността на индивидуалния почерк. Но именно то е и знак за недоверие в затвореността на книжните корици, за увереност, че те са задръжка в посланическия поток, който може да бъде отприщен от висотата и широтата на топоса "сцена".

Тези фундаментални рудименти, тяхната споеност и обърнатост налагат, но, струва ми се - и обясняват, фактологичното уточнение, чепо изключениеза възпроизведим сюжет на разказа "Албена" е използван действителен случай от село Мусубей - съседно на Чифлик Мусубей, където Йовков учителства през периода 1904-6 г. Отлежалостта на случката, генеративното й трансформиране по присъщия за Йовков принцип на обратно-перспективното изображение¹и