Интерпретация на "Българският езкк" на Иван Вазов

В народния поет Иван Вазов - син на баща с подчертано родолюбиво съзнание и маика, от която наследява любовта си към народното и усет към красивото, се събужда поетичният му дар и той започва да пише стихове, разгадажайкипостепенно неизвестните си тайни на мерената реч. Неговите все по-силни поетичниувлечения възхваляват и защитават всичко свое, всичко родно. Именно това определя и патоса на Вазовите творби. Но в следосвобождениските си произведения се забелязва и нещо друго - болката от отхвърляне на "родното" и негодувание от чуждепоклонничеството.

Стихотворението "Българският език" се характеризира преди всичко чрез възторженото отношение на поета - отношение на прослава и преклонение. Тук образът на бългаския език се издига на пиедестал, но от друга страна - се противопоставя на опошлената съвременност, въплащавайки висотата на забравениете обществени идеали и добродетели.

Езикът и религията са били двете основни "оръжия" на българите срещу потърчването. Езикът и вярата са съхранили българския народ като нация през всичките години на робството. Това доказва изклщчителността на силата и значимостта на родното. Посегателството над езика е равностойно на пропукване на основите на българското съзнание, а "хулите" и "ругатните" - струтване на националната чест.

В старобългарската литература и история има много образци, чиято основна тема е възхваляването на българския език. Светите братя Кирил и Методий създават и отстояват писмеността поради тогавашното могъщество на Българската държава и възможността всеки народ да общува с Бог на родния си език. Редом с "Проглас към Евангелието", "За буквите", "История славянобългарска", "Българският език" доказва своеобразна защита срещунесправедливите хули и преклонение същевременно пред величието на собствения род и култура.

Вазовата ода внушава, че богатството на езика е силата на един народ. От реторичните въпроси, насочени към хулителите, става ясно, че са много хората, несправедливо овиняващи българския език. В същото време това са хора, които не са обръщали достатъчно внимание на значението и красотата му. Използвани са думи като гъвкавост и руйност, които изграждат представата, че българският език е една река - бистра, чиста и непресухваща, даряваща живот. Чрез авторовото възхищение и преклонение е успешно доказано, че словото притежава музикалност, дълбочина и огромни възможности за изразяване. Езикът не просто съществува, той диша, живее.