Никола Вапцаров

Импресии от параход "Бургас"

Ние идеме, пленени от твоята миражна далечност, омагьосани от вечния стремеж

към неизвестното, и душите ни ще останат завинаги заключени в легендата на

твоите вълни, очаровани от неотменната жажда по незримото.

АЛЕКСАНДРИЯ

Южно слънце, южни очи...Знойни и загадъчни като великата гръд на пустинята.

Трясък на елеватори, свист на параходни свирки, напрегнати мускули, трамваи,

хора, хора...различни души, различни грижи, различна скръб, различни копнежи.

Викове на амбулантни продавачи - бели, жълти, черни; разсеяни погледи, засмени

погледи, погледи, пълни с грижа, погледи, пълни със скръб - пулсът на големия

град. И в това огромно сърце гори и моето - неизмеримо в своята микроскопичност

и велико като единица, като степен, като множител...

По палубата продавачите се провикват дрезгаво п в гласовете им няма лъжа, а

някаква дива необходимост, някакъв ужас, който граничи не с копнежа за щастие,

а с борбата за хляб.

Морето е безкрайно и светло, тъй както може да бъде безкрайно и светло само

южното море, и над него нито един облак, нито една сянка, чисто и ведро като

усмихната детска душа. Чисто и ведро...Спомням си моите детски години, първата

молитва...и ми става тягостно и мъчно. Една чайка отпуща морно крила, едва-що

не докосва върха на мачтата, и после полита някъде надалече. Очите ми неволно я

следят, докато нейната белота не се разтопи в далечината съвсем, в огнените

вълни на слънцето...

А отвътре нещо се надига, бунтува се, клокочи, иска да изхвръкне от този

железен обръч на една покорна действителност и вика:

- Чакай, чакай, отнеси ме и мене някъде в безкрайността, нашироко, там, където

душите се разтварят, за да изгорят в горещата необятност на безкрая.

Но доле монотонната песен на циркулиращата вода в ох-ладилника разправя за

тъмните машинни помещения, за строгата повеля на машината, за хората, които са

доле, и после пак отначало...