Дидактическа задача: Преразкажете текста от името на Бачо Киро.

УРОК ПО ИСТОРИЯ

ИЛИЯ ВОЛЕН

Черковната килия, в която учеха децата, беше тясна и задушна, затуй даскал Бачо Киро обичаше, като се изпролети и затопли времето, да извежда учениците си вън на полето.

Беше топъл пролетен ден. След часа по писане Бачо Киро имаше история и поведе децата вън из селото, където щеше да ги изпита и да им предаде нов урок.По улицата тяхната малка група настигна колата на дяда Ралча, който ръчкаше с остена и подканяше мършавите си лениви биволици.Бачо Киро изостана от децата и като сложи ръката си на ритлата, вървеше бавно спроти колата и приказваше с дяда Ралча.

- Къде така, много късно метна даскалът мек замислен поглед към съселянина си.

- Късно, не е късно то, че не му е и реда да ходя! - загълча дядо Ралчо след като се огледа страхливо по улиците. На Игината нива отивам.

Така наричаха тогава нивите на турските големци, които селяните даром оряха.

И като помълча и хвърли поглед на даскала, който унесено гледаше някъде над потъналите в цвят градини, дядо Ралчо продължи:

- Гласех се да откарам привечер с колата малкото в града. При някоя врачка. Прочута такава. Болно, пожълтяло като тревица, дето не е виждала слънце. И все пъшка. И няма с какво да го храним. И пари няма. Пък този нивата му да ора. Главата му да заора! ниско изпъшка дядо Ралчо, като пак се огледа.

Бачо Киро спря поглед на съселянина си окъсан, изсъхнал, пожълтял и той като тревицата, за която приказваше и задърпа нервно дългите си мустаци. Очите му засвяткаха:

- Ще стане, ще стане! И това ще стане, дядо Ралчо. Глави ще се търкалят! Иде време! Иде!

- Хайде, даскале, по-скоро! Като камък тежи над нас. Като камъкАма все мисля, че и Московецъти той трябва да прегази Дунава, инак сами

- И Московецът, но и ний! Помогни си сам, за да ти помогнат и другите.

- Ех, даскале, ех Бачо Киро! гледаше го дядо Ралчо с грейнали от обич очи. И той го наричаше бачо Киро, макар че беше много по-стар от него. Така го наричаха всички от селото и малки, и големи, - защото той наистина беше техен батьо с делата си, с думите си.

Бачо Киро остави колата и тръгна да настигне децата, които бяха се спрели да го чакат до плета край една разцъфнала и бяла като облак слива. Като видяха, че даскалът им се отдели от колата, те тръгнаха.

Той не иска да ги настигне, а остана да върви след тях.

Когато излязоха на полето, отпусна учениците да се погонят и да си поиграят и навлезе малко навътре в равнината.

На юг се синееше Балкана; отвъд предната синя верига се издигаше чак до небето един покрит със сняг връх, нахлупил сякаш бял юнашки калпак. Разлистената вече близка горица кънтеше от песни.

По едно време Бачо Киро се сепна и се огледа. Без да съзнава, беше седнал сред полето на един голям бял камък. Той стана, огледа камъка, усмихна се и замахна с ръка към учениците. Децата се втурнаха към него. Когато го наобиколиха, почака един миг да се успокоят и умълчат и поде:

- Хайде, деца, сега. Кой от вас може да отмести тоя камък?

И той посочи с очи камъка до себе си.