ИЛИАДА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДНЕШНИЯ ЧИТАТЕЛ

В продължение на две и половина холядолетия Омировата епопея Илиада вълнува човечеството. Тя е събудила възхита в най-великите мислители и писатели, разтърсила е умовете и сърцата на редица поколения, оставила е дълбоки следи на влияния върху развоя на световната литература. Призната е за непостижимо създание на поезията от такива творци като Гьоте, Шилер, Мицкевич, Пушкин, Лев Толстой, Фокнер и др. Всяка епоха е намирала нещо особено и близко в неизчерпаемата древногръцка поема, долавяла е някакъв нов тон, резониращ на нови съзвучия в многостранната човешка душевност, откривала е себе си в нея.

Един от изследователите на Илиада през ХХ век започва: С Илиада започва... неделимото духовно минало на Европа. Това твърдение е вярно най-малкото защото няма духовна епоха от VIII век преди Христа до днес, в която Омир да е забравен. През цялата гръцка античност възпитанието и образованието почват върху Омировия епос. Чрез него се осъществява културната експанция в епохата на елинизма. Римляните възприемат Омир като свой образцов автор и му подражават в най-развитата си класическа литература чрез Вергилий. Византия пренася това наследство през средните векове. Господството на романските култури чрез стоите ренесансови и класицистични творци слави подражателя на Омир Вергилий като по-цивилизован. Но в края на XVII век Омир отново влиза в културната европейска дискусия. Така през XVIII век авторът на Илиада бива прославен като праобраз на народния поет, а поемите му са разглеждани като израз на естествената мъдрост на народа, непокварен от цивилизацията.

И това е най-неоправержимото свидетелство за безсмъртието на Омировата творба.

Днес Илиада ни поразява със своето благородно звучене на поема, възвеличаваща човешкото достойнство. Възпламенителят на патоса, двигателят на сюжета, сърцевината на поезията, дори истинският живец на творбата е достойнството, което се надига да възтержествува над унижения, потискане и обругаване.

Потъпканото човешко право предизвиква справедлив гняв оня душевен експлозив, който съставя драматичния и поетичен заряд на поемата:

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,

който донесе безбройни беди на войските ахейски.

Още с първия акорд гениалният певец удря главната струна, която ще звучи като нестихващо ехо през цялата творба: възмущението от поруганото честолюбие. В центъра на вниманието на поета е не историята на Троянската десетгодишна война, не легендите и митовете, създадени около нея, а избухването, развоят , кулминацията, лъкатушките и утоляването на гнева изобщо целият необятен регистър на на човешките вълнения в тяхното най-върховно напрежение. Подвизите на плеяда именити герои, драматичното сплитане на техните съдби, трагичните преживелици на любимите им съпруги, родители, деца и приятели всичко това е завъртяно около един гравитационен емоционален център. За повърхностен поглед главния стимул на епичното действие тук е личната ярост на най-видния ахейски герой Ахил Пелеев. Обаче в тъканта на поемата се развива цяла верижна реакция от справедлив гняв на погазеното човешко самоуважение. Още в самото начало смирената молба