ИЛИАДА

Според Лонгин Илиада е младенческото дело на Омир. Светът на поемат действително изглежда по-архаичен. На тази основа някои съвременни изследователи отнасят авторството на Илиада и Одисея към различни поети.

Както показва името, широката тема на Илиада е съдбата на град Илион. Но епопеята не предава всички събития на митическата десетгодишна война при Троя, а само онова, което се случва в петдесет и един ден в последната десета година (според други изчисления дните са петдесет или четиридесет и девет).

Аристотел отбелязва в Поетика: "...и тук Омир в сравнение с други поети би изглеждал божествен, тъй като дори войната, която има начало и край, не се заел да изобрази изцяло. В противен случай фабулата щеше да бъде много голяма и необозрима...Омир обаче е взел една част от събитията и си служи с много техни епизоди... (гл. 23). Според философа първата заслуга на поета е, че описвайки Троянската война, избира определен момент и стеснява нейните граници, а втората, че разказът му за подвизите на много герои е подчинен на единно действие. След тези две забележки бихме очаквали извод в какво точно се изразява тематичното единство на поемата. За съжаление, Аристотел не довършва наблюдението си върху художествената структура на Илиада и въпросът, който у него остава открит, продължава да се дискутира и до днес.

МИТЪТ ЗА ТРОЯНСКАТА ВОЙНА - ШИРОКАТА ТЕМА НА ИЛИАДА

Тъй като не познаваме литературни текстове преди Омир, работим единствено с догадки за това, какъв изходен материал от художествени произведения и вече готови теми е използувал поетът, за да достигне до своята оригинална сюжетна разработка. Оригиналността й се проявява най-напред в това, че са пропуснати прекалено известните моменти от Троянското сказание. Причините за войната, например историята със златната ябълка и обстоятелствата на открадването на Елена, липсват в Илиада. Омир не започва отдалече. Най-общо казано, като ползва по-свободно старинните митологически мотиви, той ги очовечава и насочва митическата история към преобразуването й в художествен сюжет.

За всичко това Омир ползва опита на епическата традиция, обичайното за нея незабележимо отместване на акцентите на митологическите мотиви. В гнева на Хера и Атина, например задето Парис не отсъжда на тях златната ябълка, личи старинният мотив за накърняването на божията обич от календарния мит, за което богът отмъщава, како убива своя любимец. Тъй и Парис бива убит в една от версиите на мита, разработена в киклическа поема. У Омир, а може би още преди него, религиозният смисъл на мотива престава да се помни. Останал без него, мотивът започва да се възприема чисто сюжетно или да се изпълва с друг общозначим смисъл.

Друг старинен мотив се преплита в Троянското сказание чрез образа на Елена. Макар и очовечена, у Омир все още се помни божественият й произход. Неин баща е Зевс и не е обикновена измислица това, че се родила от яйце. Също като финикийската Афродита-Астарта, родена от яйце, паднало от Луната, и карийско-лелегската Артемида, изобразявана като блатна патица, Елена е първоначално богиня птица, божество на растителността и пролетното тайнство, явило се някъде в Мала Азия и по-късно поселено в Спарта, където според едно сведение имала