Гео Милев

Иконите спят - Змей

Мене ме, мамо, змей люби...

Остави ме!

- Змей Огнен е моят любовник!

Посред пламък и вихри гръмовни

- змейове с бели жребци,

в златни каляски змеици -

с развени

далече

крила

всяка вечер

той идва при мене.

Ела!

Притисни ме с безумни, свирепи ръце

до своята люспеста гръд от червени звезди,

до своето зверско сърце,

мокро в морава кръв:

вземи, изгори ме с пламтящата стръв

на свойте целувки -

грабни ме оттук ти,

отлети,

отнеси ме

- далече, далече, далече -

зад гори, планини, стръмни бездни и гробища,

в свойто царство без име

- о сън! о чудовище! -

дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер:

Там!

О знам:

Ти си Той!

Не отхвърляй едничката моя молба,

изпълни ми едничкото искане -

ах... стой! -

Подир знойна и страшна борба,

в безсъзнание, няма да знам -

и ще чезна - аз гола -

в скверната сладост на твойто притискане

- не, не, не! -

Аз падам надолу

- с мене ти -

летим

през огън и дим, и звезди,

зелени въртопи змии,

настръхнали копия,

- по невидими стръмни пътеки -

трясък и прах,

кисък и звън;

не, не, не! -

Ах!

- Пробуда:

камбанният звън.