Елин Пелин

Иглика

Малкото стадо овци и кози, пръснато на припек по баира, сладко чоплеше младата

трева, шумеше из едвам развилите се шубраки и блееше. Весело звънче кротко и

равномерно дрънкаше и пееше като щурче надалече из свежия въздух, пропит от

светлина и пролет. Животворно слънце пръскаше широки и топли вълни върху

ободрената земя. В нея отново се събуждаше живот, трескав и бръз, който кипеше

и обновяваше всичко на-около.

Шестнадесетгодишната Иглика, босонога и по ръкави, вървеше бавно между стадото,

предеше на хурката, унесена в своите детински мечти, и от време на време

подвикваше на някоя немирница, като майка на детето си:

- Пшът, ма звънчарке! У, къде се завираш из тръните да скубеш вълната си!

- Мъркушке, ще те ударя!

Някои от овците смирено идеха при нея, ближеха ръцете й с влажните си муцуики и

я гледаха мило и значително с тъпите си простодушни очи, сякаш искаха утеха за

своята дълбока, мълчалива и вечна тъга.

Иглика бъркаше в голямата торба, която висеше през рамото й, вадеше трохи,

даваше им ги от ръката си и дружелюбно ги пъдеше:

- Хайде, хайде, махнете се, че ще искат и другите.

Овците взимаха трохите с очи, пълни от благодарност, ядяха и отминаваха с

наведени глави, сякаш наистина искаха да скрият от другите.

На една полянка, изпъстрена с жълта игличина и минзухар, младата пастирка

захвърли хурката и жадно се спусна да бере цветя. Детското й лице, свежо и

невинно, сияеше също като тоя пролетен ден и в нейните дълбоки, сини очи,

весели и чисти, блестеше росата на безгрижие и радост.

Тя тичаше по поляната, късаше цветята, правеше ги на китка, говореше им нещо и

си пееше.

Изведнаж овците наоколо се разбягаха подплашени. Малкото звънче бързо и

тревожно задрънка.

Иглика подскокна, покачи се на един голям камък, дето стоеше една коза, и

загледа наоколо плахо, като сърна, която е усетила ловците.

Из храстите изскочи горски стражар с пушка на рамо, цял почервенял и изпотен от

умора.