Идеи за родината и родното в лириката на Иван Вазов

Вместването на Вазовото творчество в националната литература е многоаспектно и сложно не толкова поради обема и тематичното разнообразие, колкото поради факта, че на Вазов бе съдено да осъществи генерални трансформационни процеси, които го превръщат от възрожденски поет в основоположник на следосвобожденската ни литература.Но ако трябва да обобщим битуването на Вазовото творчество в националното ни съзнание, безспорно ще се спрем на една единствена, но извънредно съществена характеристика - България е голямата мярка за Вазов, с нея той оценява и хора, и събития, и света.

Следосвобожденската литература на Вазов продължава да хроникира националния ни живот, като дава на всяко събитие или ситуация гражданска и патриотична оценка.Лириката на поета продължава да свързва своя род със своя език, като блестящият пример за ренесансовия тип светоусещане е стихотворението "Българският език"."Свещеният", "прекрасен", "страдален" се идентифицира с народностната съдба, пространството на творбата изгражда един национален микрокосмос, който тъкмо според продължаващият възрожденски модел влиза в конфликт с "другия свят", т.е с тия, които нямат българско съзнание. Продължаващ възрожденският модел за света в годините след освобождението обаче твърде скоро бива атакуван от реалната действителност.Започва драматично изпитание на този модел и поезията на Вазов, която импулсивно хроникира националния живот, не може да не бъде засегната от подобна трансформация.Саморефлексията е жестоко разпъната между това, което е трябвало да бъде и това, което е.Критиката на социалната действителност е съпроводена с разтърсваща тъга по поруганата възрожденска утопийност.

В "Елате ни вижте", например, безглаголната описателна картина на селската неволя безспорно следва възрожденската осведомителна тенденция, според която литературната творба действа на читателя като "глас" в обществения живот.По силата на същата традиция пороците на обществото и винавниците за това са пряко назовани, а моралистичната позиция на субекта се стреми да поправи обществото, като воюва за съхраняване или възкресяване на добродетелите от близкото минало:

"Тогаз за народа се бихте смилили

и срам, угризение бихте сетили.

И вашето сърце с болка заби ще.

О, доста сте на думи нази любили -

елате ни вижте!"

Безспорно мярка за нещата продължава да бъде възрожденският идеал, който обаче е атакуван от самата родна българска действителност.Или казано иначе възрожденското противопоставяне между родно и чуждо, тук се преусмисля в противопоставяне между възрожденския поглед за родното и следосвобожденското българско време.Различните аспекти на родното са в непримиримо напрежение, което по същество от една страна е съхраняване на възрожденския идеал, но от друга е и оттласкване от него.Преудоляването на