ИДЕАЛ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ В ПОЕЗИЯТА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Като литературно направление модернизмът дава възможност за нови търсения и нова реализация на поетическите заложби. Писателите модернисти се противопоставят на реалистичните методи и чрез идеалното се стремят да разкрият общочовешките проблеми. Използвайки широко символа и метафората за да разкрият душевното състояние на лирическия си герой,те изместват обекта на изображение към вътрешните преживявания на индивида.Типичен пример за модернистично възприятие на света е творчеството на най -задушевния поет в българската лирика - Димчо Дебелянов, който се стреми в творбите си да постигне хармонията и душевното равновесие.

Терзан от противоречията между възвишения идеал и действителността, разкъсван от неудовлетвореността, от невъзможността да реализира своите стремежи и пориви. Дебелянов е поет на нощта, на самотата, на страданието. Но същевременно в неговата поезия има и много светлина, слънце, жизненост, пролетни трепети. Сумрачните строфи на отчаянието и болката се преплитат със светлите, волни напеви и славословията на живота и любовта и по този начин се извежда противоречието между идеал и действителност. За разкриване на това несъответствие спомага интерпретацията на лирическите видове като елегията и сонета, които дават предимство на приглушения и лиричен тон. Особеностите на художественото време, изразяващо разминаването между мечти и реалност, допълва хармонията в творбите на Дебелянов, където се наблюдава разграничаване на темата за миналото от темата за спомена. Това се дължи на обстоятелството, че споменът не е минало, към което се предполага едно по - обективно отношение. Лирическият герой не извиква в съзнанието си спомена, а се връща към него. Въпреки всичко, той не се разделя с усещането за действителността, която го гнети. Точно това несъответствие между бляна, очертан от спомена, и мрачната реалност, поражда драматизма и раздвоението на лирическия герой. Неговото противоречие е породено от сблъсъка между силния му порив за красота и хармония и измъчващото го чувство, че тяхното постигане е невъзможно в заобикалящия го свят. Несъответствието между реално и художествено време у Д. Дебелянов е свързано с двете емоционално - психологически ядра в творчеството му. Първото ядро се центрира от темата за самотата, бездомността, отчаянието, но често модулира" към вяра, надежда и радост. Второто ядро се обуславя от отношението към спомена и патриархалното минало. Тези два мотива в произведенията на Дебелянов не са остро разграничени, а се преплитат и взаимно се обуславят.

Разминаването между художествено и реално време е доминиращ похват в елегиите Скрити вопли" и Помниш ли...", които представят въплъщение на романтичния порив към миналото, породен от неудовлетвореност и липса на нравствени опори. В тях намират място и останалите особености на Дебеляновия поетичен стил. Така например в Скрити вопли" лирическият герой е въведен чрез второ лице, единствено число, което спомага за интимното звучене на творбата. Диалогичната форма е характерна за елегиите като вид, но в това стихотворение поетът я използва главно за създаване на приглушено и нежно настроение, което е в контраст с финала ( От скрити вопли на печален странник...." ) . Образът печален странник"заменя диалогичната форма и това разклоняване в образното

представяне на лирическия герой идва да напомни за неговата бездомност и несретничество. По този начин поетът подчертава разликата между мечти и действителност, а целта на образната система е да изрази доведеното до пиетет преклонение на лирическия герой пред бащиния дом - в неговите представи той е силно извисен и идеализиран. Единственият битов детайл -старата икона" - също се превръща в символ. Така Дебелянов отдалечава спомена, чийто реални очертания се губят. Използването на поетизирани образи извежда идеята за копнежа на лирическия герой за спокойствие и тишина. Такъв е образът на майката, щрихиран чрез неопределеността на усмивка блага", "безсилно рамо". Пейзажът в елегията става символ, като рамкира всеобхватната печал на лирическия герой, а картината на нощта се налага със своята дълбока метафорика (смирено гасне" ) . Природата за Дебелянов не е просто фон, тя внушава душевното състояние на героя. Това впечатление се допълва и от вътрешното повторение на епитета тих" (тихи пазви, тиха нощ разгръща" ). По този начин в елегията се постига внушението за спокойствие и душевна хармония на лирическия персонаж, което често модулира в страх и ужас, свързани с действителността.

В елегията Помниш ли..." отново е отразено същото раздвоение на субекта, въведен чрез диалога. Мотивите в творбата са два: мотивът за спомена и мотивът за душевното състояние на лирическия герой, неговият отклик за този спомен. Повтарянето на отделни стихове (жалби далечни". "спомени лишни") спомага за създаването на елегично чувство в творбата. За разлика от европейския модернизъм Дебелянов не се стреми към използването на сложни философски понятия, а постига близост чрез употребата на думи, характерни за фолклора (жалби"). Елементът шепот и смях" внася в картината на спомена движение, прави я по-земна, противопоставя я на статичността на спомена. По този начин поетът изгражда една антитеза, която не се натрапва с остротата на своя сблъсък, а залага на лиризма и извежда несъответствието между идеал и действителност. Така първият план в творбата разкрива идеята, че споменът е утвърден от лирическия герой като истина, а