Христо Фотев

И тоя ден за мен...

И тоя ден за мен е ден последен.

О, вторник, аз съм в стръмния ти скок.

И в твоя гребен, в твоя жест победен -

аз виждам как изграждаш своя кок.

Не гледаш ти към мен, но ти ме виждаш.

Ти се усмихваш - не, не искам аз,

но ти във своя поглед ме зазиждаш

до корена - от плач - на своя глас.

Не искам, а се вслушвам в твоя нисък

и глас, и тембър... Не разбирам как,

но в техния регистър съм - от писък

до шепот - удивителния знак.

Свободен (да съм кротък и полезен).

Но седем е, час нежен (аз съм прав).

Час утринен - на десния му глезен

съзирам твоя остър автограф...

И тръгвам. Пак съм в първия "Икарус".

Към друг, по-мощен глас и в тоя глас

аз изведнъж се осезавам с ярост -

забравям те с възторг, - но жив съм аз,

и спомням изведнъж... Не обяснявам.

Но как бих обяснил, че съм готов?

Че съм ви равен?... Аз се появявам.

По-кратък от възможност за любов

се появявам аз... Сред вас - обречен

на своя глас, до ужас уязвим,

на тоя час (аз вярвам), той е вечен.

Един - дъждовен - и несъкрушим.

Но вярвям в туй, което обещавам,

и със възторг забравям аз след миг.

Аз падам - наранявам и прошавам,-

опитомявам своя дълъг вик.

И своя - срещу вас изправен - поглед...

(О, тоя час със блясък на Мискет.)

Но изведнъж - над мен с отвесен полет

съзирам твоя снежен силует.

И тоя ден за мен бе ден последен.

Бях верен аз на стръмния му скок.

Заввръщам се - ти казваш, че съм бледен.

Ах, ти взривяваш своя златен кок.