Дамян Дамянов

И само нощем - ...И само нощем...

...И само нощем, нощем

кога и господ спи, свит в здрача,

си позволявам аз разкоша

във тъмното да си поплача.

Защо ли? Ей така, от нерви,

От жар, от нежност и от мисли.

Причини - колко щеш. Все черни.

И само плач човек да иска!

Баща ми, майка ми от гроба

Излизат и ме навестяват:

"Ти помниш ли?"... "Да, помня..." С обич

като дете ме утешават.

Деца - пораснали. И грижи.

Обиди - волни и неволни.

И раните си скришом ближа -

От свой и чужд. Куп рани болни.

Ах, битието, битието,

И в него - кървищата, рискът

На туй човечество, което

Не знае вече какво иска...

Настръхнало, зло, в гняв треперещ,

Играещо си със барут и...

А аз съм го люлял довчера

Като дете в приспивни скути.

...Какво дете - звяр безподобен.

И осъзнаваш, че родител,

А не дете ти е... И че в злокобен

Миг е зарязало пещерите

И точно тебе е създало.

Тих плач във будната кошмарност!

Оплакващ цял свят с една жалост.

Ненужна никому, навярно.

И само нощем, нощем дръзвам

Да си поплача тъй, от слабост.

Но съмне ли - пак вълк безсълзен,

Възглавка мокра скривам бързо.

...И - с вълчи зъби - пак след хляба.

31.Х.1992 г.