Христо Фотев

И никакво спасение във думите!...

И никакво спасение във думите!

Унищожи ти помежду ни въздуха

и любовта ни се превърна в статуя.

Ти обезсмисли всичките си жестове,

обезплоди им ритъма. В насилие

превърна красотата им...

Обсеби ме

и ме изгуби с някакво неистово,

жестоко вдъхновение... О, Господи!

Ний бяхме под закрилата на всички

дървета, булеварди и крайбрежия.

Удостоени бяхме със прекрасната

закрила на сезоните - живеехме

със часовете като със приятели.

Сега са тъй враждебни часовете ни.

И думите - безсмислени са думите!

Внезапното печално изумление

в очите ти (ах, как скърбя за себе си)

ме предизвиква и отрича целия...

Тъй чужда си и тъй ненужно хубава,

ти - удвоената ми самота,

но време е:

- Върви си и не се завръщай никога!

Спаси ме ти и отнеси със себе си

лицето си на оскърбена - тъмната

енергия на яростно отчаяна...

Не ме убивай с гипсово-студеното

подобие на любовта си...

Моля те,

не се завръщай! Остави ми думите -

лицата им извърнати и гарата!

И името си - легнало на релсите,

на релсите за София... На дъното

на моето мълчание...

Завинаги!