Й. Йовков- Лицето на войната и красотата

Й.Йовков е един от първите български творци /след П.П.Славейков/,който обръща поглед към човека като индивидуалност ,към неговия нравствен свят.Потърсим ли корените на Йовковия хуманизъм ще ги открием в сложното отношение епоха-творец.Йовков се утвърждава като писател в началото на XX в. ,след войните ,които задълбочават социалната поляризация и дехуманизацията на обществото ,обезценяват човешките добродетели.Критическият реализъм притъпява социалния си патос ,за да задълбочи психологическата си проникновеност.

В зрелите произведения Последна ,радост ,3емляци ,Белите рози-се откроява специфичното в Йовковото отрицание на войната.То се ражда не в самоизчерпващото се фрагментарно описание на мирното всекидневие и зловещата смърт ,а в полета на непрестанното им контрастно изображиение.Това напрежение е фонът ,на които изпъква съхранената човечност и стремежът към живот на Йовковите герои.

Селяните от Брешлян/Земиуляци/ не стигат до обобщения за характера на войната и нейната същност ,но те и противопоставят земята ,незасетите нив ,копнежа за дом и спокоен живот.Самият писател е далеч от национал -шовинистичните позиции на управляващите и слива творческата си оптика с жтейската мъдрост на обикновените войнишки маси.За хуманиста Йовков истинският подвиг -това е моралната издръжливост на селяните ,облечени във войнишки шинели ,това е странното приспособяване на живота към смъртта.Копнежът по мирния живот е изразен в украсата на землянките ,в стремежа към домашен уют в тях /маси ,легла ,полици ,импровизирани печки ,огледала ,дори литография в рамка/.Чрез тези детайли Йовков утвърждава идеята ,че на войната героите гледат като на тежка работа ,на продължение на трудовия бит и с цялата си човешка същноот не могат да я приемат.Земляците водят двойнствен живот -телом са на фронта ,но духом се връщат в родното село ,към кърската работа.Мъдростта им се изразява в умението да съхранят изконните човешки ценности в уоловията на един жесток абсурд ,на едно безумие.

Войната в разка Последна радост се явява опустошителна буря ,унищожила човека като личност.Проблемът за войната е разгледан от гледна точка на абсурда и трагизма в нея ,на нещастието и загубването на моралните добродетели.Йовков открива красота в душата на човека ,а войната разрушава красотата ,носейки трагедия и смърт.Затова писателят я отрича.За него тя е най-голямото бедствие на земята ,защото унщожава красотата и човечността.

Контрастното противопоставяне на красотата на човека и ужаса на войната е залегнало дълбоко в същността на образа на Люцкан от разказа Последна радост.Авторът прави от добродушния ,наивен и безгрижен като "пткчка божия" мечтател ,източник на вдъхновена поезия ,превръща неговата възторжена любов към цветята в химн на любовта и красотата.Досегът на Люцкан с красотата е предопределен от доброто ,много често разкрито от "възторжената" му мечтателност.Неговата доброта му позволява да прецени кога да даде бял нарцис в знак ,че има студено сърце ,и кому да даде знак за