Николай Райнов е личност с особено място, с особена аура в културния живот на България между двете световни войни. Още в първата му книга Богомилски легенди (1912) просветват искрите на един дързък и смущаващ сивото мислене талант, който не желае да се съобразява с инерцията на литературните моди и естетическите щампи. Още тук става ясно, че в българската литература навлиза автор, за когото естетическият бунт и нравственото неподчинение на определени догми не са плод на буйния юношески темперамент, а трайна линия на житейско и творческо поведение.

И съвсем неслучайно младият автор, скрит зад псевдонима Аноним, насочва своето внимание към дълбокия вътрешен смисъл на богомилското учение. Афористично-поетичната наситеност на повествованието, притчово-напевният ритъм на фразата, мелодичността, изяществото и завладяващата експресивност на изображението са само формата на авторовия протест. Протест, който издига богомилството като меч срещу казионното и сивото, срещу силата на мрака и властта на бездуховното, срещу каноните на страха, отчуждението и апатията, които започват да завладяват обществото в навечерието на войните.

Взривната сила на тази естетическа (а по дълбоко закодирания си смисъл и социална) непримиримост литературната ни общественост усеща истински през 1918 година, когато е залята от вълна от творби на Николай Райнов - Видения из древна България, Книга за царете, Слънчеви приказки, Очите на Арабия, Градът, а малко по-сетне (през 1919 г.) Книга на загадките и романа Между пустинята и живота.

Съвременниците на писателя са зашеметени - досега българската култура като че ли не е познавала такава внезапна и яростна, такава разностранна и многопосочна изява на таланта, такова страстно предизвикателство. Обясними са може би в такъв план възторжените думи на Камен Зидаров за първите стъпки на Николай Райнов: Той навлезе в литературата ни като еретик, като библейски апостол, като предвестник на нови истини и рушител на стари кумири. Той идеше със свои скрижали за изкуството и свое верую за ролята на твореца в живота.

Действително има нещо еретично в творческото безстрашие и естетическата провокативност на тази личност. Изумително широк, респектиращ е кръгът на нейните интереси - поезия и проза, публицистика и драматургия, литературна и художествена критика, история и теория на изкуството, философия, преводаческа дейност, фолклористика и народопсихология, живопис и декоративно изкуство, дърворезба и линорезба, графика и книжно оформление и т.н.

В периода между двете световни войни изпод перото на Николай Райнов излизат над 60 оригинални художествени и научни книги. Особено място тук заема капиталната дванадесеттомна История на пластичните изкуства, изследване, което и днес впечатлява с мащабността на замисъла си и дълбочината на теоретическите прозрения, както и деветтомната поредица Вечното в нашата литература - една своеобразна панорама на художествените търсения в нашата литература от Възраждането до началото на ХХ век. Като истински подвиг можем да определим и издаването на над 30 тома с преразказани приказки на различни народи от цял свят. Още повече, че тук става дума не само за превод и преразказ, но и за досътворяване, за вграждане индивидуалния талант на писателя в света на съответната народна приказка. Като прибавим и значителната преводаческа дейност (да си припомним само Рубайят от Омар Хайям, Хвалба на глупостта от Еразъм Ротердамски и Така каза Заратустра от