Хуманизмът е дълбоко присъщ на българската литература ,защото неините творци са водени от действена любов към човека.През Възраждането и първите десетилетия след Освобождението хуманизмът на българските писатели своеобразно се пречупва през националното и социалното ,кръвно се вплита в техния демократизъм ,защото любовта е "центрирана" към човека от народа и народните маси като цяло ,дори в епоха на социална поляризация.

Й.Йовков е един от първите български творци /след П.П.Славейков/,който обръща поглед към човека като индивидуалност ,към неговия нравствен свят.Потърсим ли корените на Йовковия хуманизъм ще ги открием в сложното отношение епоха-творец.Йовков се утвърждава като писател в началото на XX в. ,след войните ,които задълбочават социалната поляризация и дехуманизацията на обществото ,обезценяват човешките добродетели.Критическият реализъм притъпява социалния си патос ,за да задълбочи психологическата си проникновеност.Символизмът е в криза ,особено след първата световна воина ,когато под напора на събитията един след друг неговите последователи не без драматизъм се ориентират към реализма.Изгрява талантът на Хр. Смирненки ,който поставя началото на ново изкуство ,съзвучно с времето.

В този обществен и литературен контекст се утвърждава разказвачът Й. Йовков ,човек с фина душевност ,деликатен и самовлъбен.На грозното в действителноотта той противопоставя красотата ,на обезчовечаването -култа към човека ,на дисхармонията в обществото -хармонията в човека.Красотата в творчеството на Йовков е позиция ,от която оценява света и човека ,основа на неговата нравственост и естетика ,на светогледа му.Тя е дълбока свързана с хуманизма на писателя ,с убежденията му ,че човекът е прекрасен ,той има своето право на щастие и свобода на духа.В творчеството на Йовков нравствената духовна сила на човека винаги е свързана с човечност и красота в конкретно -историческото и непреходното ,в националното и общочовешкото.Доброто и красивото са основните акценти в творчеството на писателя.Доброто е в хармонизирането на отношението на човека със света.То е естественото ,природното и родовото и е в съгласие с "вроденото" в човека.Доброто е в основата на цялостния човешки харакктер.

Й. Иовков разкрива хората такива ,каквито са ,с техните слабости и добродетели ,защото човек се реализира и в доброто и в лошото ,но винаги трябва да му се вярва.Рано илк късно всички проявяват своята съвест ,която изкупва греха ,съхранява духовните ценности и личността.Йовков връща загубените морални стойности в живота ,изпитва ненавист към насилието и свято преклонение пред човека ,убеждава непрестанно ,че дори и в трудни мигове на изпитание хората не трябва да загубят своята човечност ,доброта и съвест.Това разбиране на автора за живота се разкрива в разказитеКайпа,Одрин ,Последна радост ,чрез които Йовков отрича безскруполността ,безчовечността и жестокостта ,които поражда воината.Тя е безсмислена ,ненужна ,води само към смърт ,тъга ,нещастие ,превръща се в трагедия.Злото /в лицето на войната/ съществува наред с доброто.Злото трябва да се знае ,за да се превъзмогне ,внушава Йовков ,а хората да се устремят към духовна красота и съвършенство и с помощта на своите нравствени ценности да достигнат до общочовешки истини и идеали.

В зрелите произведения Последна ,радост ,3емляци ,Белите рози-се откроява специфичното в Йовковото отрицание на войната.То се ражда не в самоизчерпващото се фрагментарно описание на мирното всекидневие и зловещата смърт ,а в полета на непрестанното им контрастно изображиение.Това напрежение е фонът ,на които изпъква съхранената човечност и стремежът към живот на Йовковите герои.

Селяните от Брешлян/Земиуляци/ не стигат до обобщения за характера на войната и нейната същност ,но те и противопоставят земята ,незасетите нив ,копнежа за дом и спокоен живот.Самият писател е далеч от национал -шовинистичните позиции на управляващите и слива творческата си оптика с жтейската мъдрост на обикновените войнишки маси.За хуманиста Йовков истинският подвиг -това е моралната издръжливост на селяните ,облечени във войнишки шинели ,това е странното приспособяване на живота към смъртта.Копнежът по мирния живот е изразен в украсата на землянките ,в стремежа към домашен уют в тях /маси ,легла ,полици ,импровизирани печки ,огледала ,дори литография в рамка/.Чрез тези детайли Йовков утвърждава идеята ,че на войната героите гледат като на тежка работа ,на продължение на трудовия бит и с цялата си човешка същноот не