ХУДОЖНИК НА ВИДИМИЯ СВЯТ"

Ако можеха да говорят" може би- по-непосредно от всяка друга Йовкова творба изправя читателя пред една особеност, на няколко пъти споменавана напоследък като предметност" на изобразяването, на словесния рисунък у Йовков. Всъщност тази т. нар. от нас предметност представлява един от аспектите на въпроса за строежа и функциите на словесния образ у Йовков. Разрешението, което той му дава, е толкова важно, колкото и характерно Йовковско. И един анализ, засегнал така или иначе строежа и композицията на творбата като цяло (на макрообраза"), не може да не се спре върху строежа на микрообраза" на отделния езиков образ и неговата функция в цялото. Това са въпроси на словесната тъкан на художествената творба, сиреч на езика, взет откъм неговата специфична стилова страна ...

Но докато композицията и изобщо строежът на Йовковия разказ претърпяват сравнително по-сложен развой, давайки вариации и съчетания, словесният рисунък у Йовков се развива, така да се каже, по една възходяща права: това е прогресивното разгръщане на една и съща изобразителна тенденция от Овчарова жалба" до Ако можеха да говорят". Пътят е дълъг от 1910 до 1936 година, но прав; разликата е огромна, но естествена и неминуема.

Както и други път, една съпоставка с Елин Пелин и Вазов най-добре ще открие и различията, и същността. Още повече че тя ще допълни онова, което в друга връзка вече бе казано по този въпрос за първите двама.

И пак, както други път, ще излезем от текста (съответно от непосредственото читателско възприятие;: сам по себе си текстът не лъже (както не казва и истината) лъже интерпретацията му, когато е погрешна. Но сам по себе си той е незаменима отправна точка и незаменим коректив за литературния анализ. Той не е истината" за творбата. Но в него е нейната достоверност той е творбата во плотию", овеществената художествена истина.

Какво се хвърля в очи, когато Елин Пелин рисува своя обект, (човек, природа, обстановка) в сравнение с Йовков? Обилието на окачествявания, на определения епитети, тропи, фигури. Зрелият Йовков е значително по-беден в това отношение от Елин Пелин и неотклонно обеднява, колкото по-далеч отива в своя път. Когато преработва например Жетварят" петнадесетина години след отпечатването му, той остава неприятно изненадан от множеството прилагателни", с които го е бил отрупал на времето и които едно друго се обезсилвали, давайки повече казано, а не действително изразено, фраза, а не израз". Той признава сконфузено" пред професор Казанджиев, че не може да чете (сега" _ в 1932 год.) първите си десетина разкази, печатани още преди войните, и не ги включва в събраните си съчинения, защото по онова време съм обичал много прилагателните и съм ги блъскал без мяра, по две-три наведнаж" . . . Оставя само Овчарова жалба", сякаш за да се мери по нея изминатият път. И тя е действително неприятното слабо звено в Легендите" една жалба, в чийто глас явно се чуват чужди, Петкотодоровски интонации, отрупана с фолклорен реквизит и къдрави стилизации под народна песен". Наистина, имало е от какво да се сконфузва авторът на Шибил" и Нощен гост".

Докато Елин Пелин, обратното, от началото, та до края на творческия си път рядко оставя съществително без прилагателно, глагол без наречие, фрази или пасаж без сравнение. Почти не ще намерите у него обект, неопределен пряко или косвено, при това най-често не с едно, а с по две, дори с по три и повече определения: Две едри сълзи се търкулнаха по мургавото му юнашко лице" (1, 2), или: Гласът изви

дълбок о, затрептя тъжно, самотно и спря" (1, 2, Край воденицата"); Някои от овцете смирено идваха при нея, ближеха ръцете и с влажните си муцунки и гледаха мило и