Разработката е от олимпиадата по БЕЛ, 2002 г.

Цикълът Зимни вечери на Христо Смирненски разкрива страданието на хората в покрайнините на големия град. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.Още в началото на творбата Смирненски сравнява града с черна гробница, цялата обгърната от сива мъгла. Художественият образ черна гробница разкрива тъжната картина на бедността и мизерията, създава пространствена среда, изпълнена с болка. Животът не функционира в своята цялост и жизнена пълнота. Хората наподобяват сиви сенки, които изчезват в мъглата. Внушено е усещане за безпътица, символно изразено чрез образа на сиватаскръбна мъгла. Тя е навсякъде. Сякаш някакво проклятие тегне над покрайнините на града. Всичко е зловещо, мрачно, тъжно. Само младата луна все още свети в черното небе като последен лъч надежда, но нейният път е незнаен". Тази надежда е съвсем малка и слаба, едва забелязваща се. Но все пак съществува!

Смирненски е описал човешкото страдание в пет картини. Те дават пълна представа за живота и човешкото страдание.

Първата картина е израз на семейна тъга и нещастие. Бащата, завърнал се отново безхлебен и пиян, търси причината за своя неуспех. Житейските обстоятелства пораждат неговата вина. В студената зимна вечер се чуват само пияни хрипливи слова, които грубо гърмят в тишината с болката, събрана в тях. Страданието е толкова голямо, че майката проридава едва. Една картина на безкрайна печал е нарисувал Смирненски пред читателя.

Сякаш в отговор на плача на майката и децата се чува звънът от работата на циганите ковачи. Това е втората поетична картина в творбата. Дори през нощта хората работят и стоманата съска в алени пламъци. Човек ги приема по-скоро като даденост. Съдбата им е неизменна и винаги ще е скръбна. Присъствието на тези черни ковачи в художественото пространство на зимната вечер е конкретен повод за нова тъга. Те се опитват да оцелеят в този свят на страдание и отчаяние.

Третата картина е изпълнена със символния образ на мъглата жълтопепелява и зловеща. Тя е обгърнала всичко, направила го е еднакво и сиво. Човешките съдби са еднотипни, а хората-обезличени. Сивото е цветът на апатията, еднообразието. Из мъглата се мяркат някакви незнайни силуети. Страничният наблюдател не успява да различи точно определен човек. Само за един момент, в един кратък миг от общото пространство на сивота и безнадеждност се отделят слепият старец и натовареното дете, приели съдбата си, нямащи сили да й се противопоставят. И те се разтварят" бавно сред сивите сенки на мрака и зимната студена болка. Те завинаги ще останат там.

Четвъртата картина разказва за изгубеното бъдеще. В бедна стая е поставен ковчег, а в него - девойка. Градът е взел още една жертва. Край ковчега стара жена оплаква не само младото момиче, тя ридае и за себе си. Защото това е нейното погубено бъдеще, нейните надежди. А сега всичко е безсмислено. Бъдеще не съществува. Надеждите са ограбени.

Последната картина на страданието рисува съдбата на две бедни деца - братчета на