Христо Ботев На прощаване

Племенна и борческа натура, Христо Ботев извайва в своята поезия обаятелния образ на бореца за народна свобода, разкрива сложната му и богата душевност, неговите помисли, чувства, вълнения, идеали.

Със своя изповеден тон стихотворението На прощаване въвежда читателя в света на съкровено интимните душевни пориви на бунтовника, разкрива отношението му към близките, към родния дом, към поробителя, към народа и родината, към борбата за свобода и смъртта, към живота и безсмъртието.

Стихотворението започва направо, без встъпление, с пряко обръщение на лирическия герой към свидания образ на майката. Образът на майката е нарисуван пестеливо. Героят предугажда душевното и състояние, преживяванията и вълненията и и бърза да е утеши. Бунтовника знае, че майката ще страда при мисълта за неизвестността, която го очаква, че ще я измъчват видения за възможната гибел на любимия син. Той чува отдалече нейните тихи стенания и вопли, съзира разплаканото и лице и с топли думи на утешителна нежност се обръща към нея:

Не плачи, майко. Не тъжи,

че станах азе хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Огромна е любовта и синовната почит на бунтовника към майката. Тя струи от многократното повторение на обръщенията майко, майноле, от епитета клета израз на съчувствие към мъката и скръбта и. Повелителните глаголи не плачи, не тъжи крият в себе си утешителна нежност и примирение. Те смекчават болката от грозната вест и подканят майката към твърдост. Бунтовника е убеден, че майка му ще го разбере. За него тя е майка юнашка. От нея се е научил на мъжество и решителност, на сила и на храброст. Той вярва, че тя ще надмогне страданието и ще стане негова съучасница и духовна опора в борбата за свобода. Затова разговаря с нея направо, без да скрива страшното и ужасното, без да се опитва да замълчи за вузможната гибел.

Творбата е дълбоко драматична. Бунтовника е направил вече своя избор (станах ази хайдутин/ хайдутин, майко, бунтовник) и в мислите си поема по пътя на борбата (ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава). Момъкът ясно осъзнава възможността да загине (може млад да загина).

Но решително е твърдо е сложил край на досегашния си страдалчески и скитнически живот на изгнаник в чужда страна и вижда пред себе си път, който ще го изведе към свобода и смърт юнашка.

В този решителен миг в съзнанието на бунтовника изникват най свидни спомени бащино огнище, първото либе, баща и братя невръстни. Мислите и спомените му го връщат към родния дом и към родния край, към