ХРИСТО БОТЕВ - НА ПРОЩАВАНЕ

ЗАВЕТЪТ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ
СИЛНО ДА ЛЮБЯТ И МРАЗЯТ

Стихотворението На прощаване, написано по конкретен повод участието на Христо Ботев в четата на дядо Желю Войвода, е въздействаща лирична изповед на героя. Най-съкровеният изповеден миг от вътрешния монолог на лирическия Аз внушава мотивите на прощаването. Те определят и посланието на героя-заветът към братята и бъдещите поколения - силно да любят и мразят, т. е. да продължат борбата до нейния победен финал.

Бунтовникът отправя своето послание към онези, които ще го последват. Те трябва да обичат и мразят със същата сила, да бъдат непокорни и свободолюбиви, да продължат неговото дело. Завещавайки им своята всеотдайност в борбата, той вярва, че споменът за саможертвата му ще бъде съхранен в паметта на онези млади български синове, в чиито сърца гори същият неукротим дух за свобода.

В лирическия увод на стихотворението се разкриват причините и дълбоките вътрешни подбуди на бунтовника за избор на пътя. Вътрешният свят на лирическия Аз е структуриран антиномично(1). Героят е разкъсван от силни, стигащи до краен предел чувства-любов и омраза. Словото му е натоварено с необикновена сила, то е жестово, свръхекспресивно(2), разкрива титаничната воля и мъжественост на героя. Особена е и екзистенциалната(3) ситуация на бореца. Тя е гранична-избор, който предполага безброй изпитания и евентуална смърт. Това е изборът между позора и славата, робството и свободата, любовта и смъртта.

Началото на стихотворението започва с обръщение към майката:

Не плачи майко, не тъжи

Долавяме желанието на героя да утеши тази, която му е дала живот. В сюблимния(4) момент на избора, той се обръща към нея, защото му е най-свидна и най-мила, жадува за нейното разбиране и милост, иска прошка за неизпълнен синовен дълг. бунтовникът изисква от майка си да бъде силна, да надмогне личното страдание. Това всъщност е изискване за духовно родство и морална подкрепа.

Мрачната робска действителност, властно и неотразимо зове сина на борба. Любовта към отечеството, отговорността пред дом и близки, пред род и родина, омразата към поробителя, извеждат героя на пътя на свободата. Свят дълг за него е да се вслуша в гласът народен и да поведе борба срещу врага си безверни.

Картината на евентуалната смърт предшества картината на победното завръщане, защото трагичният изход от борбата е по-реалният, по-възможният. В същото време тази част огласява и заветът на бунтовника. Синът отправя клетвен завет към майка си. Нея той избира да изпълни последната му воля, а това означава извисяване образа на майката в ценностния план на борбата. Нравствената сила на смъртта-подвиг се крие в думите:

Нито пък слушай хората,

дето ще кажат за мене

нехрани-майка излезе

Другите вписаните в робския регламент, неотлъчно следващи родовия закон се оказват чужди на борбата за свобода. Те не разбират и не приемат бунтовния избор, нещо повече-осъждат го. За тях единствено домът определя ценностите.