Ботевата творба На прощаване е колкото типична възрожденска изповед на бунтовника, страдащ за бащино огнище и родна земя, сътворяващ призивното, слово за съпротива и неподчинение, толкова и завещание, нетипично за епохата като дълбочина на идеите. Анализационното разграничаване между поетически свят и житейски факт все пак свидетелства за близост между творческото битие на Ботевия лирически говорител и поетичната драма на лирическия герой. За това говори общата им поетична изповед: Прости ме и веч прощавай!/ Аз вече пушка нарамих. Изповедта-прощаване е ритуално действие, което трябва по своеобразен начин да уравновеси отношенията в патриархалния космос. Самото сбогуване - синонимен вариант на прощаване, изравнява минало и бъдеще в сакралния миг на раздяла, когато трябва да се изрекат най-съкровените слова: Прости ме и веч прощавай! Подобна настоятелна молба, която носи нюансите на повелителност, обхваща целия спектър от комуникативни нагласи в този момент. Те са втъкани в болката и тъгата на майчиния плач. В минорната гама на елегичното настроение е болката от раздялата, т. е! - прощаването, и голямата сила на майчиното сърце да прости, да приеме свободния избор на прощаващия се с родното син. Мотивът за раздялата е представен като универсално осъществен акт. Робството е лишило и родно пространство, и тежка чужбина от усещането за реалност на живота. Картината на поругания дом сякаш идва от бездната на ада - използван е тавтологичен постоянен епитетчерни чернеят, конструкция, позната от песенния фолклор. Интим-но-родовите отношения са само една мнима реалност. Непълноценността на загърбената робска тегоба е реализирана с невероятен поетически усет точно при описанието на либето:

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше;

Липсва словото, липсва гласът, един забавен каданс в напрегнатата изповед, най-тихият момент в цялата творба. Вливането, изсмукването на духовната жизненост и човешкото поругаване са художествен израз на метафорично изживяване деформационните стихии на робския живот в Ботевото творчество.

Единственият положителен обрат в първата част на творбата е в контраста, идващ от тихата бяла лента на Дунава, разполовяваща в текстовото поле безкрайната мъка, тъга, сълзи. Евентуалното бъдещо действие - символичният жест на преминаване на Дунава (ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава! ), е с ключова идейна натовареност. Реката е митологичен и фолклорен знак за осъществяван преход, за извършвана промяна с героя. В текста тя е разделителна нишка между добро и зло, между страдание и героизъм, между немилия и недраг лирически герой и юнака, в който се легендаризира.

Според фолклорното световъзприемане, отлъчието от дома, попадането в не-свой свят е знак за нарушен порядък. Пътуването на героя през паралелните структури от земи и пространства, означаващи изпитанията, е движение, което възстановява поетапно загубената преоткрита хармония на златното митологично време. Но процесът е съпроводен с добиване на ценности и истини, на нов образ, на нов статут. Нерядко тласък за подобно действие може да бъде изречената клетва. В народните вярвания се смята, че клетвите могат да докарат на човека най-голямо нещастие не само за него, но и за челядта му, стигат до Бога и