Стихотворението На прощаване от Христо Ботев е мъжествена изповед на бореца за свобода пред майка и родина, който утвърждава разбирането, че смъртта в името на родината е подвиг, вечна слава. Само тя води по пътя към свободата. Ботевият лирически герой дава ново съдържание на възрожденския възглас: Свобода или смърт. Ако през Възраждането българинът е избирал между свободата и смъртта като два различни пътя, то за Ботев пътят е само един - свобода и смърт. Двете понятия не са противоположни, те са едно цяло, тъждествено равни са. Ето защо и героят на Ботев избира смъртта - тя е намереният път към свободата.

В лирическия увод са разкрити причините и дълбоките вътрешни подбуди на бунтовника за избора на пътя.

Вътрешният свят на лирическия АЗ е структуриран антитезно. Лирическият герой е разкъсван от силни чувства-любов и омраза. Словото му е натоварено с необикновена сила. То е свръхекспресивно, разкрива титанична воля и мъжественост. Особена е и екзистенциалната ситуация на бореца. Тя е гранична - избор на себе си, при това изборът предполага изпитание, смърт. Това е избор между позора и славата, робството и свободата, живота и смъртта.

В трудния момент на избора въвежда уводното поетично обръщение към майката:

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах азе хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

В повелителната интонация на глаголната форма не плач1/"звучи загриженият глас на бунтовника. Долавя се желанието му да утеши тази, която му е дала живот. В сюблимния миг на избора той се обръща към нея, защото му е най-свидна и мила, жадува за нейното разбиране и милост, иска прошка за неизпълнения синовен дълг. Борецът предусеща майчината мъка и болка от загубата на чедото си. Към такова разбиране отвежда и епитетът клета"с контекстово значение злочеста, нещастна. Бунтовникът изисква от майка си да бъде силна, да надмогне личното страдание. Това всъщност е изискване за духовно родство и морална подкрепа. Майката принадлежи на дома, нейната мисия е да брани живота на децата си и да ги предпазва от пътя - пространство на смъртни премеждия. В стихотворението На прощаване" майката е юнашка. Образът й е асоциативно обвързан с избора на пътя" на сина-бунтовник. Така в словото на лирическия АЗ е проектиран образът на майката.

Тази посока на размисъл се подкрепя и от следващите стихове, които реализират речевия обрат не плачи - но кълни. Той знаково оразличава емоционалния прелом от любов към омраза. Омразата дори е по-силна, защото е насочена към поробителя. В традиционната култура майчината клетва има магическа сила. Тя обрича на смърт. Проклина се злото, безчестното, несправедливото. Насочването на майчината клетва към турска черна прокуда в контекста на цялостното изложение в поемата разкрива действителността в света на родното. Там владее злото, персонифицирано в насилственото присъствие на турчина. Излизането от родния дом и стъпването на пътя на борбата е реакция спрямо турското насилие. Животът в чужбина не е изход, нито цел за бунтовника. В чуждото пространство той е нежелан, неприет. Затова говорят стиховете: да се скитаме/ немили, клети, недраги! Глаголът скитам поражда идейното внушение за обезсмисленото съществуване. Нито в родното", нито в чуждото е възможно истинско