ХРИСТО БОТЕВ - НА ПРОЩАВАНЕ

СВЕТОВЕТЕ НА МАЙКАТА И СИНА В ПОЕМАТА

Съдбата на лирическия герой в поемата На прощаване е неделима от личността на самия Ботев. Художествената и житейската правда в тази творба са тясно преплетени. Стихотворението е драматична изповед-послание на сина към майката в един от най-съдбоносните моменти от неговия живот, когато се готви да премине Дунав с въоръжена чета, за да се бори и загине за свободата на България. Синът бунтовник изпитва съчувствие към болката на най-близкия си човек майката, затова желае да мотивира своя избор пред нея и да я накара да съпреживее неговите мисли, чувства и надежди.

Майката и синът в поемата На прощаване живеят в различни светове в художественото пространство на Ботевите поетични представи за националния дух на епохата. Синът е изгнаник в чужда земя, а майката е останала там" в родното пространство, при бащиното огнище, но под угрозата на робския произвол. Бунтовникът живее с повелите на настоящето за борба с поробителите и с мечтите си за бъдещата свобода, а майката свято пази традициите на миналото. Във въображаемия диалог с майката говори синът. Правото на изповед е негово. Той е водещ в поетичната аргументация на тезата за синовния дълг, общественото признание и ранната героична гибел. Диалогът между майка и син е път към общ духовен свят. Бунтовникът се стреми да приобщи майка си към своите духовни ценности, да я превърне от майка с патриархални разбирания в майка, юнашка, която да разбере величието на идеала за свобода, да приеме с гордост саможертвата му за народ и родина и да му даде своята прошка и благословия за избрания път.

Световете е, в които живеят майката и синът, и позициите, от които тръгват към 'изпитанието, са различни, но не и безнадеждно раздалечени. Свързва ги обичта между двамата и омразата им към робството:

Но кажи какво да правя

кат си ме, майко, родила,'

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

Обичта и привързаността на бунтовника към майка му го карат да съпреживява нейната болка при вестта за възможната му гибел, да чува нейния плач и да предусеща всички нейни неизречени, но добре познати му горчиви укори и мисли. Това са мислите и укорите на всяка майка, вярна на патриархалните традиции. Тя трудно би-разбрала защо точно нейното първо чедо", вместо да гледа дом, семейство и стари родители, трябва да стане хайдутин" и да намери смъртта си в боя. Затова се старае да я утеши и да пренасочи вниманието й към истинската причина за неговия необичаен избор: робството. Представата за таз турска черна прокуда"е болезнена и достатъчно осезаема, за да превърне сълзите й в клетви срещу поробителя. Непримиримостта му към робството го подтиква да избере изгнанието, борбата за свобода и ранната гибел. Героичният избор разделя световете на майката и сина в пространствено отношение. Принуден от обстоятелствата да напусне родния си дом и родната земя, лирическият герой се скита с братя по съдба немили, клети, недраги - в света на чуждото, определен точно и кратко с израза таз тежка чужбина". Емоционално натовареният