ХРИСТО БОТЕВ - НА ПРОЩАВАНЕ

ПЪТЯТ Е СТРАШЕН, НО СЛАВЕН...

( СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ )

Създадено по конкретен повод - предстоящото заминаване на Ботев с четата на Жельо войвода през Дунав в поробена България (1868 г.) - стихотворението На прощаване придобива обобщаващ смисъл за трагизма и величието на най-достойните в борбата за национална свобода. Поетическата форма на творбата, съставена като съкровена лирична изповед пред'майката, напълно съответства на дълбоките и силни преживявания на самия поет в навечерието на събитието. Гласът на лиричния герой мощно се извисява в пространството на една робска епоха, за да заяви, че възстановяването на правдата и свободата в най-висока степен осмисля и живота, и смъртта на човека.

Пътят към свободата се възприема с непрякото си значение в творбата - като дълбоко мотивиран избор на личността. От висотата на своята духовна и социална зрялост лиричният герой на Ботев осъзнава себеотдаването в борбата за най-светлия човешки идеал като единствено достойно човешко поведение. Тази зрялост му дава право да бъде духовен наставник на народа си, разкривайки смисъла на саможертвата и чрез личния си пример. Пътят е страшен, защото се осъществява като драматичен преход от робското съществуване към пълно разкрепостяване надуха, от чиято висота смъртта и свободата не са въпрос на избор, а добиват равностойно значение. Постигането на тази духовна свобода - неотменимо условие за извоюване на правдата и свободата на един народ - определя пътя като славен.

Тежки и страшни са оковите, които трябва да отхвърли от себе си поелият пътя на борбата. Непосилно е чувството за синовна вина пред тази, която ще изстрадва гибелта на първо чедо. Самотата на различилия се с благородното си дело от прокудените в чужбина също е страшна - непосветеният в подбудите му човешки колектив дребнаво отъждествява хайдутин и бунтовник с нехранимайка. Затова прощаването с майката добива изключително значение за лиричния герой - тежкото майчино проклятие трябва да се превърне в благослов, в освещаване на пътя; еснафското безразличие на чуждите - да прерасне във всенародна признателност. В крайна сметка, слово и въображение се обединяват, за да създадат величествена картина на юнашката смърт, от която тръгват легендата и признанието.

Прощаването с майката се отличава с богата тоналност на лиричния глас, предопределена от драматизма на изживяването. В поетичния увод бунтовникът еднократно изразява унизителната съдба на прокудените в тежка чужбина, говорейки от тяхно име (нас млади пропъди, / да ходим, да се скитаме). Във всички останали случаи властно се налага АЗ-ът на героя, поел тежка отговорност в избора на житейския път. Чувството за синовна вина встъпва в драматично противоречие с трепетното очакване на заветното преминаване на реката (та тебе клета оставих" - ах, утре като премина тиха, бяла Дунава!"}. Този акт в представите на героя придобива важно смислово и композиционно значение в творбата. Реката в народните поверия има смисъл на пречистваща сила, на граница, отвъд която се преминава в друг живот; на живителна сила, която води към възкресение на мъртъвци. Действието се възприема като ритуал на посвещение за героя, след което той вече е духовно и социално зряла личност. Неговото тайнствено преображение е връщане към ценностния свят, към изначалната хармония, без която не би могъл да се намеси в участта на скърбящата майка и на целия роден свят. Затова отвъд реката героят е вече друг, не е немил и недраг. У скитника затуптява сърце мъжко, юнашко, каквото е било от самото рождение на героя. Робското примирение вече е невъзможно. Най-силно подбудите