ХРИСТО БОТЕВ - НА ПРОЩАВАНЕ

ПЪТЯТ, БОРБАТА И СВОБОДАТА В ПОЕМАТА

В Ботевата поезия личностното присъствие на човека се измерва с голямата любов към родината. За поета това е жертвеният път на сърцето, път - към смъртта. Всеки, който тръгва към майчината прегръдка на родината, поема пътя на жертвената смърт.

Борба и смърт в Ботевата поезия стават синоними. Те определят началото и края на дългото пътуване към свободата на родната земя. Но преди още изборът да е направен, лирическият герой носи в съзнанието си миражната, мамеща усмивка на смъртта, която е неговата годеница, но и невеста пред олтара на родината. А самият акт на венчавката е смъртта на героя. Тя донася баладно безсмъртие и слава на Ботевия лирически АЗ, а на родината-майка - свобода.

Проблемната синонимна двойка - борба и смърт - се обогатява с още едно символно значение: свободата на България. Триадата: борба - смърт - свобода, очертава проблемно ядро, което движи поетическото действие, определя дълбочината на човешкия размисъл и условно проектира началото и края на страшния, но славен път на лирическия герой от Ботевата творба На прощаване.

Началото на голямото пътуване към родината и нейната свобода е предопределено от личния интимен мотив за действие на поетичния АЗ. Тръгването по страшния път на борбата (Дружина тръгва, отива...) е винаги лично, интимно, човешко решение. Като една истински патриотична, духовно извисена и свободолюбива личност бунтовникът поема пътя на борбата. Той е ръководен от чувство за отговорност и дълг към отечеството си. За свободния дух смъртта в битка за чест и правда е много по-достойна и красива, отколкото жалкото робско примирение и всекидневната борба за оцеляване. Така Ботевият герой, непокорен и свободолюбив, решително тръгва по избрания от него път на борбата, водещ към смъртта и безсмъртието в името на свободата.

Бунтовникът осъзнава, че вероятната награда за неговата жертвеност ще бъде смъртта му, което ще причини тъга на тези които го обичат. Загрижен за тях, отговорен за съдбата им, той споделя категоричното си решение с най-скъпия на сърцето му човек майката. Той иска прошката й, защото само това ще намери хармония между личен и национален избор. В своята изповед-монолог пред майката героят търси нейната благословия. Думите-обръщения към нея преминават в изповед, изпълнена с омраза към тиранина. Бунтовникът зове своята майка-юнашка с клетвено слово да предаде неговата ненавист към тиранина, вярва в силата на майчината клетва:

Но кълни, майко, проклинай

Таз черна турска прокуда

Глаголното повторение кълни, проклинай и алитерацията таз турска черна прокуда задълбочават действителната сила на отрицателните чувства към поробителите.

Пътят към победата е нееднозначен и лъкатушен, изпълнен с перипетии и драматични обрати. Но той е избран категорично и връщането назад е немислимо. Бунтовникът осъзнава, че смъртта му, най-вероятният изход от борбата за свобода, е болка за майката и най-висока цена, която трябва да заплати за осъществяването на своя идеал:

Аз зная, майко, мил съм ти,

Че може млад да загина

Възклицанието: ах утре, като премина през тиха бяла Дунава е израз на духовното пречистване, а според християнската символика-прераждане за нов живот с нова вяра. Бяла Дунава е символната граница между човека-емигрант и героя-борец за свобода. Непокорното сърца на лирическия герой въплъщава бунтовния дух на една цяла епоха. Това е време на високи мечти и стремления, в което българинът страда от робската