ХРИСТО БОТЕВ НА ПРОЩАВАНЕ

НРАВСТВЕНАТА СИЛА И ДУХОВНА КРАСОТА НА БУНТОВНИКА

Цялата поезия на Христо Ботев е храм на неговата душевност, на прекрасния му младежки ентусиазъм, на неговия мироглед. Всяко негово стихотворение пресъздава мислите и чувствата на поета, мислите му. Такава изповед е една от вълнуващите творби на Ботев На прощаване. Тя е израз на неговата идеология. В нея образът на лирическия герой се слива с Ботевия и представя възвишеното в борческата натура на възрожденеца-демократ.

Лирическият герой на Ботевата творба е един от онези българи, които са потърсили свободата на чуждото небе водени не от авантюризъм, а от най-искрени патриотични чувства и от високата мяра на нравствеността, задължаваща всяко човешко същество да извърви своя път с чест и достойнство. За да не останат никакви съмнения в категоричността на преценката за съдбата на бунтовника, лирическия герой посочва причината и следствието-робството и емигрантството. Бунтовникът вярва в силата на словото и призовава своята майка да прокълне таз турска черна прокуда, защото очевидно националното потисничество стои в основата на неговия житейски избор. Той назовава приютилата ги страна таз тежка чужбина и така очевидно посочва тежките условия, които а принудени да изтърпяват борците за народна свобода в името на свещения идеал-свободата на отечеството. В този първи момент на прощаването желанието да се изкаже всичко, без да се спестява истината подсилва интимно-изповедния характер на творбата. Големият брой обръщения подсказва, че словото на юнака най-близкият човек трябва не само да разбере, но и да даде така желаната прошка и утеха в решителния час на човешкото изпитание. Бунтовникът има сърце, мъжко юнашко, което не може да се примири с насилието на потисника. Инверсията в словосъчетанието сърце мъжко юнашко подчертава значението, което борецът за свобода отдава на своята природа, на естествените си родови корени, но и на емоционалните причини, отделили го от родния дом. Стремежът му да обясни на майката причините за избора си със силата на родовата памет и кръв е естественият начин да се означи принадлежността на бореца за свобода не само към отечеството, но и към универсалните човешки ценности-присъщи на всеки човек. За бунтовника е невъзможно да изтърпи унижението на робството, неговото сърце не трае да гледа турчин че бесней. Лирическият герой не може да бъде наблюдател, примирено да приеме издевателствата на националния потисник. В драматичния момент на изповедта, в часа на прощаването, бунтовникът очертава границите на скъпото и родното чрез синекдохата бащино огнище:

Там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал;

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше;

там, дето баща и братя

черни чернеят за мене!

Родното се индетифицира с детството, младостта и любовта, и с устойчивите връзки на родовия свят-бащата и братята, които са принудени да продължат робския живот и да приемат униженията заради своя син и брат.