ХРИСТО БОТЕВ НА ПРОЩАВАНЕ

НЕИЗРЕЧЕНИТЕ МИСЛИ И ЧУВСТВА

През 1868 г. Ботев написва поемата На прощаване с мисълта, че само след дни му предстои да премине с въоръжена чета в поробена България. Свободата на родината е негова трепетна мечта. Готов е да жертва живота си за нея. Лирическият герой в поемата, бунтовникът, е неговото второ АЗ и между тях не съществува разлива в мислите, вълненията и идеалите, които изповядват. Очакваното събитие предизвиква в душата му буря от чувства и потребността да ги сподели с най-скъпия човек - майка си - в едно неизпратено, но увековечено в поема писмо-послание до нея. Така се появява една от най-изповедните и емоционални творби на Ботев, в която драматизмът на преживяванията и очакванията в някои моменти е толкова силен, че намира изблик в т. нар. апосиопеза*.

Съдбоносният избор на бунтовника да предпочете смъртта в боя пред живота в робство е категоричен и окончателен, но до него не се стига без вътрешна душевна борба. В изповедта пред майка си той споделя всичко, което би смекчило болката й от възможната му гибел. Тя става духовно близка на сина и възможността да бъде разбран е все по-реална. Бунтовникът очаква майчината прошка и благословия. На много места лирическият герой сякаш преглъща вълнението си и не се доизказва докрай, следвайки неволно българската поговорка, че неказаната дума повече тежи. Внезапното замлъкване и прекъсване на речта се наблюдава в моменти на върховно напрежение, породено от мислите за съдбата на останалите в робската земя близки хора. В пространството на смълчаната душа са вписани различни настроения и чувства: възможността да загине още в първата битка, въображаемата среща в родното място с майката и любимата, окончателната раздяла с тях и с живота в името на борбата за правда и свобода. При всички случаи, неизречените мисли и чувства, скрити зад обозначените с многоточие паузи в поемата, подсказват богатата душевност на лирическия герой, която не му позволява да пренебрегне любовта и грижата за близките, дори когато остава верен докрай на избрания идеал.

Въведеният още в заглавието мотив за прощаването определя общата тоналност на творбата, отличаваща се със съкровеност, интимност и бърза смяна на настроението. Твърде много неща иска да сподели лирическият герой с майка си пред съдбоносната крачка, която се готви да направи. Но не всичко може наведнъж да бъде казано, макар че за любовта и болката, която ги свързва, всяка дума би била слаба. В неговото душевно състояние в навечерието на преминаването през тиха бяла Дунава, когато сам избира своя жребий, мълчанието или по-точно замлъкването в някои моменти от изповедта му пред майката е по-изразително и от най-красноречивите думи. Многоточията в края на отделни стихове в поемата са знак на недоизречените, навреме овладени, но предполагащи и други тълкувания мисли и чувства; докато многоточията в средата на стиха означават рязък и драматичен обрат в тях, свидетелстват за усилията на волята да преодолее моментна слабост, съвсем човешка болка или предчувствие, съпътстващи всеки, който поема пътя на борбата.

Лирическият герой последователно излага своите лични аргументи, с които се старае да убеди майчиното разтревожено сърце в правотата на житейския си избор и в светостта на своето дело. Той е убеден, че в мъката си тя споделя неговата непримиримост към робството и ненавист към поробителите, причинили безвременното му прокуждане от родния дом. Това е първата стъпка от нейното приобщаване към избрания от сина й път, който тя също трябва да извърви, за да се превърне от присъщата за това време майка с патриархални разбирания в майка