ХРИСТО БОТЕВ НА ПРОЩАВАНЕ

НЕ ПЛАЧИ, МАЙКО, НЕ ТЪЖИ

В поезията на Христо Ботев родолюбието и обичта Към близките са неразривно свързани. Поетът пише в писмо до свой приятел, че само онзи, който умее истински да обича семейството си, познава и любовта към отечеството. Стожер на родния дом е майката, затова обичта и признателността към нея характеризират всяка нравствено извисена личност.

В стихотворението На прощаване е пресъздадена синовната почит и любов на бунтовника. Избрал страшния, но славен път на борбата, синът се чувства длъжен да сподели именно с майка си причините, мотивирали избора му. Той иска да я утеши, да намали болката й от раздялата. Стреми се да й помогне да надмогне страха от вероятната загуба на първородното чедо; да й вдъхне надежда за предстоящо посрещане на син победител. Тръгналият по саможертвения път бунтовник търси прошката и благословията на онази, която го е родила, защото е сигурен, че само тя може истински да го разбере.

Лирическият герой е безстрашна и непоколебима, но чувствителна личност. Синовната му привързаност го прави нежен, но и взискателен. Той знае, че дори когато съдбовният избор е единствено достойният, за една майка е трудно да го приеме, ако застрашава живота на детето й. Затова в съкровена изповед бунтовникът споделя с майка си своите мотиви за избор на саможертвения път.

Лирическият монолог има сходство с диалога - сякаш с всеки пореден момент синът отговаря на някаква майчина реплика и се стреми да вдъхне сила на изпълненото й с тревога сърце. Чрез повелителните глаголни форми: не плачи, не тъжи, и многократното повторение на изпълненото с топлота обръщение: майко, бунтовникът се разкрива като любящ син, който желае не само да се прости с майка си, т. е. да се сбогува, а и да получи нейната прошка. Двузначността в смисловото съдържание на българската дума прощаване, присъстваща и в заглавието на творбата, намира израз и в молбата: прости ме и веч прощавай. Решителността и храбростта на лирическия герой са неотделими от чувството му за синовна отговорност.

Внимателно, но с категорична убеденост бунтовникът защитава пред майка си тезата, че достойният човек умее не само силно да люби, но и да мрази. В митологичния модел на света пространството е полюсно разделено на свое и чуждо. Към родния дом, родното село, родната земя и близките всеки човек изпитва обич и доверие, а чуждото пространство и чуждите хора са заплаха, те се асоциират със злото. А когато чужденците са поробители, омразата към тях е много силна, защото робството разрушава хармонията в света. Затова в духа на фолклора, синът насочва майчината клетва срещу таз турска черна прокуда. Според народното поверие, майчината Клетва винаги се сбъдва. Майката е родила чедото си със сърце мъжко, юнашко възпитала е у него дух на непримиримост с неправдата - затова тя трябва не само да разбере неговата жертвоготовност в името на свободата, но и да я подкрепи.

Синовната обич на лирическия герой естествено прераства в любов към родината. Дългът към страдащия народ е основен действен мотив за бунтовника да избере страшния, но славен път на борбата. Този дълг е неотделим от отговорността на семейството. Той знае, че близките му не могат да бъдат щастливи в една поробена земя. Готовността за саможертва в името на майка и либе баща и братя, народ и отечество вдъхновява бунтовника, прави го нетър