В годините преди Освобождението българското общество се гради от горди и борбени личности, бодени от безпределна любов към отечеството и силна омраза към тираните. Именно тези хора правят своя достоен житейски избор, който ги отвежда по пътя на борбата за национална свобода. С готовност срещат смъртта, но тя обезсмъртява човешката им саможертва в родовата памет.

Като една истински патриотична, духовно извисена и свободолюбива личност, бунтовникът от стихотворението На прощаване поема пътя на борбата. Той е ръководен от чувство за отговорност и дълг към отечеството си. За свободния дух смъртта в битка за чест и правда е много по-достойна и красива, отколкото жалкото робско примирение и всекидневната борба за оцеляване. Няма по-голяма награда за един родолюбец от тази да загине за народната свобода. Така Ботевият герой, непокорен и свободолюбив, решително тръгва по избрания от него път, водещ към смъртта и безсмъртието в името на свободата. Бунтовникът осъзнава, че вероятната награда за неговата жертвоготовност ще бъде смъртта му, която ще причини болка и тъга на тези, които го обичат. Загрижен за тях, отговорен за съдбата им, патриотът споделя категоричното си решение с най-скъпия на сърцето си човек - майката. Той иска прошката й, защото само тогава ще намери хармония между личен и национален избор и ще влезе със сърце мъжко, юнашко в открит бой с врага. В своята изповед-монолог пред майката, възпитала у сина си непокорен и свободолюбив дух, героят търси нейната благословия. Успокоителните думи на хайдутина-бунтовник: Не плачи, не тъжи, разкриват синовната му обич и загриженост, че майката ще тъжи и скърби за смъртта му. Но думите-обръщения към нея преминават в изповед, изпълнена с омраза към тиранина. Бунтовникът зове своята майка юнашка с клетвено слово да предаде неговата ненавист към тирана, вярва в силата на майчината клетва:

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда...

Глаголното повторение: кълни, проклинай и алитерацията таз турска черна прокуда задълбочават действената сила на отрицателните чувства, изпитани от героя към поробителите. Робството е причина за раздялата на свободолюбивата личност с майка и родна земя. А далеч от родината, дома и близките младият емигрант се чувства самотен и отхвърлен, което е изразено чрез разгърнатия епитет немили, клети, недраги. Бунтовникът осъзнава, че смъртта му, най-вероятният изход от борбата за свобода, е болка за майката и най-висока цена, която трябва да заплати за осъществяването на своя идеал:

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина...

ВъзКлицанието: ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава, е израз на духовното пречистване, а според християнската символика - прераждане за нов живот с нова вяра. Бяла Дунава е символната граница между човека емигрант и героя-борец за свобода. Но майката е дарила сина си със сърце мъжко, юнашко, затова тя трябва да приеме с прошка и благослов избора на