ДРАМАТИЗМЪТ В ОБРАЗА НА МАЙКАТА ОТ БОТЕВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ НА ПРОЩАВАНЕ

Ботевото стихотворение На прощаване синтезира максимално драматизма на една изключителна епоха от историята на България Възраждането. Това е време на големи надежди, на високи идеали, на заветни цели. Време, което поставя на изпитание духа на обикновения човек и обрича на саможертва героите, които избират борбата като своя житейска съдба. Между обикновеното и изключителното, между безверието и вярата, между робското тегло и устрема за свобода, между предателя и героя, между живота и смъртта се откроява един свят образ, едно неопетнено име, което може да побере цялата мъка, болка, радост, възторг и безсмъртие на времето майката!

Основно е мястото на този образ, изключителен е неговият драматизъм в стихотворението На прощаване. Ярки са определенията, детайлите и моментите, които го акцентират. Майката ражда децата си в робство и ги отглежда в мрака на поруганото бащино огнище. Тя трябва да изстрада прокудата на най-достойните от тях. Тя трябва да разбере и приеме решението на най-смелите да тръгнат по страшния път на борбата. Майката, която създава живота, трябва да посрещне смъртта на загиналите си синове и да преглътне болката, обидата от тези, които не могат да разберат повелята на времето. И отново тя трябва да има силата да предаде завета на мъртвите към останалите живи чеда.

Откровение, болка и страстна молба се преплитат в изповедта на бунтовника още от самото начало на стихотворението. Повелителните форми не изразяват заповедност, а са вълнуващ отклик, реакция от поведението на незримия, но осезателно присъстващ образ на майката. Неговите контури са очертани от силното определение клета, от внушението за нейната тъга, мъка и скръб. Драматично е изживяването , защото е резултат от противоречието между две контрастни състояния. Страданието по първото чедо и отчаянието трябва да отстъпят пред омразата срещу турската прокуда, да се превърнат в желание за разбиране и подкрепа. В съзнанието на бунтовника няма алтернатива. Той трябва да бъде простен. Но връзката между майка и син е дълбока и истинска. Цялата лирическа творба е подчинено на едно голямо и драматично усилие. Революционерът, устремен по пътя към свободата, иска да обясни, да утеши, да внуши на най-близкия си човек, че това е правилното решение, че това е верният път. Ето защо поемата На прощаване е творба, която завладява с особена действена сила, с контрастни чувства, с невероятна яркост на картинното описание.

Страшната истина, която осъзнават и бунтовникът, и тази, която го е родила, е, че много скоро, може би още утре, той може млад да загине.

Но следващите строфи внушават, че в живота на човека има други, не по-малко страшни неща съществуване в унижение, робство и скръб. И кой друг, ако не майката, трябва първа да разбере това тя, която познава чедото си и неговото сърце мъжко, юнашко, което не трае да гледа турския гнет над бащиното огнище. Много и силни са аргументите, които трябва да дадат кураж, да внушат правотата на отношението. Честите обръщения, повторението майко, песенното, фолклорното звучене на текста говорят за активното присъствие на българката, за необходимостта на младия мъж да получи нейния благослов.

Човек трябва да се роди свободен, да живее в любов и да умре свободен. С това се затваря философският кръг на битието, идеалът за щастие в съществуването на земята. А тя, майката от стихотворението На прощаване, ражда децата си в робство, в мрака на унижението и гнета. Там, дето синът е първо мляко засукал, турчинът бесней, а