ХРИСТО БОТЕВ - НА ПРОЩАВАНЕ

ЧОВЕКЪТ И ПЪТЯТ

В Ботевата поезия личностното присъствие на човека се измерва с голямата любов към родината. За поета това е жертвеният път на сърцето, път - към смъртта. Всеки, който тръгва към майчината прегръдка на родината, поема пътя на жертвената смърт.

Любов и смърт в Ботевата поезия стават синоними. Те определят началото и края на дългото пътуване към свободата на родната земя. Но преди още изборът да е направен, лирическият герой носи в съзнанието си миражната, мамеща усмивка на смъртта, която е неговата годеница, но и невеста пред олтара на родината. А самият акт на венчавката е смъртта на героя. Тя донася баладно безсмъртие и слава на Ботевия лирически АЗ, а на родината-майка - свобода.

Проблемната синонимна двойка - любов и смърт - се обогатява с още едно символно значение: свободата на България. Триадата: любов - смърт - свобода, очертава проблемно ядро, което движи поетическото действие, определя дълбочината на човешкия размисъл и условно проектира началото и края на страшния, но славен път на лирическия герой от Ботевата творба На прощаване.

Началото на голямото пътуване към родината и нейната свобода е предопределено от личния интимен мотив за действие на поетичния АЗ. Тръгването по страшния път на борбата (Дружина тръгва, отива...) е винаги лично, интимно, човешко решение. Индивидът застава срещу себе си и своята личност. Той е сам с избора си, сам с човешкото в своята, все още непроявена, нравствена същност. Затова и Ботевият лирически герой е сам в духовното пространство на избора, когато мисълта тича" назад към спомена за най-близките и плачът на майката допълва личната мотивация на избора с емоционалния обем на нравствените послания във вика на душата й. Той се разлива като плач и тъга над родната земя. Плачът-песен запява с майчината болка и в сърцето на лирическия герой. Той е сам в мига на избор, но и сам с гласа на страдащата майка-родина. Изборът е направен и той поема пътя към страданието, пътя към смъртта:

Не плачи, майко, не тъжи ...

Повелителна е интонацията на лирическия АЗ. Изборът превръща индивида в личност, отделя човека от родовия колектив. Започва голямото пътуване към смъртта и създаването на страшната, баладна легенда за героя. Затова е и категорична повелята му: Не плачи,...Но кълни, майко, проклинай! Плачът-клетва, плачът-обричане зазвучава в стиховете на Ботевата творба На прощаване. Личното, индивидуалното в избора на героя е поетически изповядано в интимността на обръщението - майко!. То поема емоционалния обем на синовното чувство, но се изпълва и с една друга - незрима любов: обичта на множеството, на синовете български към родната земя, към майка-родина.Единичното, индивидуалното в избора на героя става колективно. Ражда се общата национална позиция към Ботевата поетична категория - любов: любов към майка, родина и национална свобода за отечеството.

Символният обем в интимността на обръщението - майко!- се разширява. Зазвучават клетвените гласове на Ботевите немили, клети, недраги!, които поднасят нерадата си съдба в жертвен дар пред олтара на святата майчина обич, превърната от горестта на мъжките им сърца в трагична, жертвена любов към родината и нейната свобода. Затова и поетичният личностен АЗ в Ботевата творба На прощаване" се превръща в множествен. Мъжките гласове повеляват, изискват и защитават личностната позиция на избор:

Но кълни, майко, проклинай