На прощаване - Христо Ботев

Стихотворенията на Христо Ботев най-често са изповед-обръщение към близък човек за споделяне на най-интимни мисли и чувства. В "На прощаване" тази форма въздейства силно върху читателя, защото чрез нея лирическият герой се разкрива в двойствеността на преживяванията си директно. Излагайки пред друг своите мисли и чувства, героят уточнява за самия себе си своя избор, своето поведение в "краен" момент; той като че ли проверява направения вече избор. Едновременно с това изповедната форма е израз на човешкия опит за контакт със света, с другите, които трябва да разбират и приемат героя такъв, какъвто е.

Бунтовникът тръгва по страшния, но славен път на борбата, защото този е единственият възможен морален избор, който достойното човешко същество може да направи в сблъсъка между роба и свободния човек. Лирическият герой не се колебае- той вече е взел решение, което ще изпълни, защото човешкото му достойнство е накърнено, народът му е обруган и унизен, а хората, които обича, са роби. Той си представя изхода на борбата като победен. За него няма съмнение, че въстаналите роби ще извоюват свободата си (и в двете картини е показано всенародно веселие след победата). В личен план има две възможности за лирическия герой: "паднал съм с куршум пронизан" и "жив и здрав стигна до село".

Предчувствието за юнашка смърт е основен момент в стихотворението, а това определя и емоционалния тон на творбата, която звучи елегично. Противопоставянето радост-скръб (чрез "тъжно " и "весело","любят" и "мразят","страшен" и "славен","младост" и "смърт") в душата на лирическия герой, а оттам и в цялата творба, ражда напрежение, което съответства на ситуацията на избор, в която е поставен героят, макар че неговият избор вече е направен.

Смисълът на завета, който бунтовникът оставя на невръстните си братя, се свързва с проблемите за смисъла на човешкия живот, за смъртта и безсмъртието, за приемствеността между поколенията, за свободата като идеал, достоен за всяко човешко усилие.

Възможно е заветът да се тълкува и във връзка със Старозаветния закон "око за око;зъб за зъб;кръв за кръв", т.е.за противопоставяне на злото със сила. Ботевото виждане за отношението към врага се определя от духа на времето /националосвободителната борба/, от верското /мюсюлмани-християни/ и етническото /българи-турци/ противопоставяне. Тази гледна точка е свързана с колективното мислене на народа /"На зло куче,зла тояга", "Каквото повикало,такова се обадило"/, формирано от изпитанията на живота и историята. Тя няма нищо общо с християнската вселюбов, която предполага злото да бъде победено със силата на любовта и доброто. Подобно издигане на отмъщението като ценност показва едно поагресивно отношение на българина към света, което е възможно да се роди в робска душа, ненаучена на доверие и прошка, защото никoй не е постъпвал благородно с нея. Потисничеството ражда роби, робството поражда агресия. Насилието води до насилие, а злото предизвиква зло. Това е историческото "алиби", зад което българинът често се крие и днес, за да намери оправдание за себе си.

Като послание не само на лирическия герой, но и на всички борци за свобода към техните последователи звучат думите на поета: "Че клетник не трая| пред турци глава да скланя,| сюрмашко тегло да гледа!"; "...дето срещнат душманин-|със куршум да го поздравят,|а пък със сабя помилват...","силно да любят и мразят".