Усещане за безизходица съпътства робския делник на българина. Настоящето е робска люлка. Времето е без начало и без край. Няма минало, няма бъдеще. Има само робство - вечно и безнадеждно. То е прокоба за душата, нейно вътрешно психологично състояние. Неверие и тъга допълват минорната интонираност на поетичните внушения в началните стихове на Ботевата творба Елегия.

Заглавието на стихотворението е в контраст с личните настроения на поета. Душата му кипи от гняв. Протестът е категорично заявен. Поетичната риторика е с емоционален заряд, различен от елегичните настроения на притихналата сред безвремието на робството душа на народа. Българинът е загубил ориентир за време и историческа перспектива в робската люлка на безнадеждността. Срещу безкрайната тъга в душата на българския народ се изправя гневът на Ботев - силен и могъщ. Протестът расте, поетът настоява за отговор: Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее? Обръщението бедний народе говори за интимна споделеност на болката. Тя е обща за поет и народ. Тъгата - елегията на душата - съпътства всяка изстрадана истина. Мъдра е болката на бедний народ, натрупана от векове в робско мълчание. То е библейско по сила и национално българско по трагичност на изживяването. Мълчанието говори. Прозира истината за настоящето в контраст с миналото. Идеята за спасението на душата е библейски доказана невъзможност. Ботев не вярва в християнското смирение и покорство. Това е ново робство за душата. Не е случаен използваният паралел между Христовото разпятие и тежкия кръст на робството, който носи в душата си бедний български народ. Извършено е предателство. Но какви са причините, които го предизвикват, и кои са виновниците? Ботев настойчиво търси истината. Посочва примери от човешката история, паралелно съпоставени с българското настояще: Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата, или тоз, що толкоз годин ти пее: Търпи, и ще си спасиш душата?! Той ли, ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда... С класическата формула на избора: Тоз ли, ... или тоз...?, Той ли, ил някой..., поетът провокира мълчаливо страдащия народ и привежда конкретни доказателства за отнетата му възможност да избира. Между син на Лойола и брат на Юда избор няма. Алтернатива за свобода и щастие не съществува. Предателството е вездесъщо и неотменимо. То е минало и настояще. Робството е наложеният от предателството избор за българина. Всеки е свидетел на нови предателства и нови тегла за сиромаси. Сред мълчанието на страдащата българска душевност прозвучават стиховете на Ботев, заклеймяващи предателството: син на Лойола и брат на Юда, предател верен и Жив предвестник на нови тегла за сиромаси, нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си?! Трагичната ирония на инверсираното определение верен в словосъчетанието предател верен внушава преобърнатите стойности на християнската вяра и на човешката нравственост. Кошмарът на робството ражда неизказани по трагична сила нехуманни помисли и дела, граничещи с лудостта: Кой продал брата, убил баща си?!

Резонансът от случилото се е страшен за душата на народа. Поглъща тъмния стон на унизеното българско съзнание и народът остава безмълвен пред истината за предателството от свои. Тя е по-силна от думите. Говори сама за себе си. Предателството отнема гласа на свободата. Срамът от делата на нов кърджалия в нова полуда звучи глухо и страшно в душата. Гърмят оковите на робското съзнание. Мълчалив е укорът на окованата душа. Народът не вярва в надеждата за по-добри дни, не чака свободно бъдеще. За него свободата е химера, а предателството и робството - единствено възможна съдба. Ботевите поетични питания остават без отговор. Но поетът прозира в тъмнината от болка светлите пориви на духа, потиснати от сган избрана и слепци с очи: ... Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода: намръщен само с глава той сочи на сган избрана - рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи. В мълчанието е истината за робството и предателството. Това е най-достойният отговор на народа с отнето право на избор. Гласът на свободата е потиснат, но той е жив сред мрака на страданието. Носен е като неизказано желание на душата. Това е