Революционерът Христо Ботев, публицистът Христо Ботев, поетът Христо Ботев... Неволно се питам как е възможно един човек да има толкова много социални роли и веднага си отговарям - това е Христо Ботев, за съжаление - единствен в цялата българска литература и в цялата българска история. Най-важното обаче е това, че е българин - не българин само по националност, а и по душа. За него никой не може да твърди, че не е достоен да носи това прозвище. Без значение дали пише стихове, публикува статии или организира чети. Христо Ботев е преди всичко патриот, който не просто милее за родината си, а я обича с цялото си същество и отдава живота си на идеята за отхвърляне на турското робство. Това личи от всеки стих в творбите му (До моето първо либе, Майце си, Хаджи Димитър, Борба, Обесването на Васил Левски, Патриот и др.). Поетът завладява читателите, вдъхва им увереност безпределна обич. И макар малко на брой, стихотворенията му разкриват напълно неговия вътрешен свят: мечтите, желанията, копнежите, болките, страданията - близки, човешки, истински и същевременно толкова извисени, недостижими.

Всеки има право на избор. Всеки може да избере какъв път да поеме и как да живее живота си. Христо Ботев също избира, но за разлика от останалите, предпочита България пред личния си живот, който остава на заден план. Избира да отдаде сърцето си, живота си на родината. Цялото му същество е обсебено от мисълта за неволите на отечеството и от желанието да направи всичко възможно ситуацията да се промени.

Вярно е, че всеки повече или по-малко е патриот, но едва ли някой би стигнал толкова далеч в преклонението си пред България. Раздялата с най-близките (майката и либето), обричането на многобройни опасности, непрекъснатата несигурност, рискът за живота едва ли изглеждат привлекателни пред перспективата за едно спокойно и тихо съществуване. И колкото и да е тъжно, това е достатъчно, за да накара почти всеки да се замисли и в крайна сметка - да реши, че няма смисъл да поема пътя на борбата. За Христо Ботев обаче това въобще няма значение - опасностите, премеждията, носталгията по родния дом не са в състояние да отклонят пламенния патриот от заветната цел. Той знае каква е цената, която трябва да плати, но въпреки това (или може би точно заради това) избира да умре за България, вместо да води робско съществуване. Вярно е, ще срещне смъртта, но смъртта за освобождението на родината. И той предпочита нея пред живота с най-близките си хора, но в поробеното отечество, защото:

Тоз, който падне в бой за свобода,

топ не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа,

и певци песни за него пеят...

(Хаджи Димитър)

Най-болезнено обаче не е излагането на опасности, а раздялата с майката и с бащиния дом, с всичко близко и родно. Лирическият герой тук отново се изправя пред жестоката дилема - да избере между любовта към майка си и любовта към родината. Патриотизмът надделява, но това не означава, че той не е привързан към близките си или пък че не ги обича достатъчно. В действителност не е така и това прави избора му още по-труден и по-мъчителен. За никого не е лесно да се раздели с майка си, особено, когато знае, че причинява огромна болка и на нея. Лирическият говорител отново