Обществената потребност от български репертоар за националния ни театър създаде и драматурга Страшимиров. Театърът е негов родилен дом, негов купел.

И в своята драматургия той е разнопосочен, завъртян под напора на центробежни течения. Пиесите му познават най-резки завои: от сурово-реалистичните и респектиращи с грубата си правда бои до символно-мистичните и книжни навеи. Като автор на пиеси той разрешава социални въпроси, дири национално самоопределение на драматургията ни и в същото време залита по временни моди, подражава и епигоиствува. Всичко това ни затруднява да намерим център в драматургичните му лутаници. Писателят се отклонява надалече от своята ос. За него е важно да улавя атмосферните изменения, да следва нуждите на своя ден, били те трайна необходимост, или скоропреходно поветрие.

В началото на века Страшимиров се чувства призван да открие пред публиката както социалните конфликти, така и националната физиономичност на българския живот, и то там, където те се явяват в най-самобитен и ненакърнен вид: в българското село.

Битовото начало обаче не го интересува само откъм етнографската си страна, като пъстра национална шевица или ехо на старинен обичай. За него то е почва, която трябва да се разрови, за да се издирят "тайниците" на народната душа, да се изяви физиономичният отпечатък на "българското".

И понеже беше преди всичко проблемен, а не ограничен битов автор, Страшимиров много скоро избухна в недоволство сам срещу себе си по повод на първата си пиеса "Сватбата в Болярово", поставена от държавната драматическа трупа "Сълза и смях" през есента на 1900 г. Единственият драматичен възел на пиесата е в любовта между двамата млади, която преодолява старата семейна вражда на техните родове. Преборването на младите с враждебните препятствия протича сред един фон, който илюстрира вековните селски нрави, традицията на един затворен в устойчиви форми живот. Дори отделните заглавки на трите сцени - "Седянка", "На извора" и "Пристануша" - говорят за битовото разпределение на материала. Всяко от трите действия пази относителна самостойност. Но именно елементарният и полуетнографски характер на пиесата не задоволява Страшимиров, кара го да се откаже от нея веднага след премиерата и да я превърне в роман под заглавие "Есенни дни".

Изоставил битово-невинния и наивен жанр на първото си сценично произведение, Страшимиров бърза да се спусне в тъмнините на един суров свят, където бушуват слепи стихии и първични нагони. Това е свят на собственически страсти и прастари инстинкти, наслоени в народната душа през десетилетия, тласкащи брат срещу брата секира да вдига, майка скъпа рожба да зачерня, диво суеверие живи хора да поглъща.

С разрушителната власт на тъмното в селския бит Страшимиров се преборва истински в пиесата си "Вампир" (1901). В нея той влага нещо съкровено, плод на дългогодишен свой опит, размисли и наблюдения. Образът на Малама ханджийката е негов любим образ. Той е убеден, че е дал в него не само "мъжествения тип на колибарката по цялата наша Стара планина", но и "основните черти въобще на българката". Претенциите му може би са прекалени, но е вярно неговото чувство, че характерът на Малама представлява действително откритие в българската драматургия.

Същата сляпа сила, която Страшимиров подложи на белетристично изследване в своите разкази и в битовата повест "Змей", тук е първоизточник на непримирима драматическа борба, която завършва трагедийно. В пиесатагосподства не Йовковата, философия на примирение между враговете, на нравствено-религиозно просветление, на естетическо сияние, което има вълшебното свойство да преражда тъмните души. Малама ханджийката е образ, съвсем различен от героините на Йовков. Не преобразяващите излъчвания на греховната и все пак неподсъдна хубост носи тя, а упорството на една корава воля, консервирала в себе си неписаните закони на един староверски обичай. Ако има пиеса, в която разпиленият Страшимиров да е най-верен на първични свои зададки, тя ще бъде "Вампир". В нея се сгъстява едно светоусещане, типично страшимировско, възбуден е интересът към непримирими и буреносни натури, повлечени сякаш от неудържима оприя във въртопа на страстите. Още в завръзката върху цялото действие пада сянката на един жилав, неподатлив на