Елин Пелин

Хитрец

Арестантинът Петко Лисичката, дребен крадец, върви напред, а три крачки след

него върви полицейският стражар Иван Кьосето, с пушка на рамо.

Полето пусто. Път кален и безкраен. Цялата земя мъртва и мокра като удавена

бабичка. Небето се слупило над земята облачно, грозно и безнадеждно.

- Такова ли време избрахте да ме карате, господин старши! Можеше да се почака -

говори Лисичката и цапа из калта, с ръце, мушнати в джобовете на излинелите си

потури, окаляни до пояса. Мъничките му сиви очи се въртят на всички страни,

като че гледат има ли нещо за кражба.

- То не е моя работа! Началникът заповяда и аз те карам! - отговаря стражарят и

клопа с чизмите след него.

- Началникът като е сляп, та не вижда, ти нямаш ли уста да му кажеш? -

възразява арестантинът.

- Как ще му кажа! Той е началник и аз съм длъжен да изпълня заповедите му. Нищо

не мога да приказвам с него - отговори важно полицейският и изтри

несъществуващите си мустаци.

- Ами аз как приказвам с тебе?

- Нашата работа е друга.

- Как друга? Ти си, да речем, началник - а аз твой подчинен.

- Ти по служба не си подчинен - обяснява стражарят, - а тъй. Свободен си...

- И тебе господ такава свобода да даде!

Лисичката се обърна и тихо се засмя срещу лицето на стражаря.

- Ами да ти заповяда началника, да речем, да биеш брата си, какво ще правиш,

господин старши?

- Ще го бия и туйто!

- Как така ще го биеш! Няма ли да ти домилее, да размислиш, че за някаква си

нищожна заплата биеш брата си? Да те чукне, тъй, съвестта? - разсъждава

Лисичката.

А бе то човек, ако вземе много да му мисли - така е... Ама заповед... не може!

- отговаря виновно стражарят.