Характер на българския символизъм. Поетика.

Апогеят на символистичната поезия е във Франция през 80 и 90 год. Малко по късно през втората половина на първото десетилетие на 20 век се появяват и български текстове. Символизмът се появява в резултат от необходимостта да се реформира поезията. Той предлага не само нов тип поетика и текстуалност, но и възможност за изграждане на собствен читател. Текстовете на първите френски символисти се възприемат като абстрактни и чужди, но и символистите не целят да бъдат разбрани, а се опитват да изразят неизразимото.

Според символистите действителността е само бледо отражение, несъвършено огледало на друг, по съвършен свят. Ето защо тази действителност не трябва да се отразява още веднъж, а да се намерят цветовите и звуковите й съответствия, чрез които текстът да създаде действителност в себе си. Така символистичната творба се затваря в себе си, скъсва връзката с извънтекстовата реалност. Символистичното слово по своята същност е непрозрачно, вниманието е насочено към съвършенството на създавания художествен свят, цел е да се постигне съвършенство на езика. Думите изоставят речниковия си смисъл и генерират друг в самата система на текста, превръщайки се в знаци за нещо друго и отвъдно. Символистите търсят онова, което е зад езика, но и онова, което е зад действителността. Българският символизъм често се прицелва именно в непредставимото, в блокирането на миметичната функция на езика и неразбираемостта спрямо ежедневните механизми на извличане на смисъл.

Философската основа на символизма е неоплатонисткото разбиране за тукашния свят като несъвършено отражение на един по висш, идеален свят. Поетическият език чрез способността си да прави единни, тъждествени, разделените същности е път към единението, към целостта. При символизма се появавява полисемантичност на езиковия знак. Всяка дума има претенцията да принадлежи с еднакво основание на синонимен и омонимен ред от значения. Символизмът изостря сетивата за онова, което е извън словото и се движи на границата между смисъла и безсмислицата, което изисква владеенето на особен език този на мълчанието. Символизмът е шумен като манифести, но вглъбен като поетически изказ. Символистите отричат разликата между проза и поезия. Всичко е поезия, когато е свързано с музикалността, която отделя изкуството от не изкуството. Думите са сродни с музиката и положени в нея, а поетът трябва да разкрие тяхната музикалност. Френският символизъм сваля опозицията добро зло, поставя грозното на мястото на изящното ( Цветя на злото на Бодлер ).

За начало на българския символизъм обикновено се приема 1907 год., която се свързва с издаването на манифестния сборник Южни цветове под редакцията на Димо Кьорчев и Трифон Кунев. В него е напечатано пространното есе на Димо Кьорчев Тъгите ни . В него той влага някои остновни философски идеи, които имат значение за определянето на българската модерност. Според него изкуството не може да се разделя на школи и системи, защото неговият избор е изконното и вечното.

През 1929 год. в списание Философски преглед излиза статията на Е. Попдимитров Философски предпоставки на символизма . Тази статия излиза твърде късно, за да може да бъде тълкувана като манифест, но тя систематизира някои основни принципи на символистичната естетика. Символът е определен като алхимия на словото , която разкрива интуитивната и първична мощ на думата и търси символистичната дума, която би вместила всякакъв смисъл.

Съществуват разногласия по отношение на поетичния манифест на символизма, на първата поетична творба, написана в съответствие с новата естетика на символизма. Това място си оспорват Песен на песента ми на Яворов и Новият ден на Теодор Траянов. Според С. Хаджикосев въпросът дали Яворов е символист или не има еднозначен отговор, но по отношение на българския символизъм той е фигура, която има аналогично значение на това на Бодлер за френския. С. Хаджикосев изтъква, че самият Яворов никога не се е смятал за символист, не е участвал в кръговете на младите поети символисти, а когато започва да излиза печатния орган на символистите сп.