Хамлет - Трагизмът на ренесансовата личност

Западноевропейският ренесанс бележи в своето развитие два периода - първия - период на светли надежди, на раждане и утвърждаване на хуманистичния идеал,
на вяра в човека и неговите качества и възможности да преобрази и хармонизира света, и втория, наречен сполучливо "криза на хуманизма", характеризиращ се
с разочарование и обезверяване на светлите умове, с липсата на перспектива за установяване на ред, хармония и висока нравственост.
Плод на тази песимистична епоха е трагедията на Шекспир "Хамлет".
Трагизмът на на главния герой - датския принц Хамлет, се поражда най-вече от жестокия сблъсък м/у ренесансовия идеал, чиито носител е той, и реалната
действителност, в която попада при завръщането си в Дания, в родния Елсинор. Външен израз на този конфликт е мотивът за лудостта, реализиран в
произведението чрез образите на самия Хамлет, а и на неговата любима Офелия.
Повод за завръщането на престолонаследника е смъртта на баща му и невероятно бързата женитба на майка му - овдовялата кралица. за неговия роден чичо -
новия крал Клавдий. Този факт обърква принца, разочарова го, но неговият поглед прониква още по-дълбоко в живота на Елсинорския двор. След срещата и
разговора си с духа на стария крал, при който се изясняват причините, участниците и се очертават последствията от мерзкото убийство, извършено от настоящия
крал.
За ренесансовата личност човешкия живот е с особено висока цена и никой смъртен няма право да го отнема. Още повече - когато става дума за живота на
личност, олицетворение на ренесансовия идеал, какъвто за Хамлет е неговия баща. Точно него има предвид героят в монолога си за човека във II действие,
III сцена.
"Какво дивно създание е човекът! Колко благороден в разума си! Как безграничен по способности! По форма и движения - колко ясен и възхитителен!
Колко подобен в делата си на ангел! Колко подобен в понятията си на бог! Красотата на света! Идеал на всичко живо!"
Израз на разочарованието от доскоро издиганата в култ човешка личност е обобщението на героя, че всичко това за него е "квинтесенция на праха", че
"друг такъв" едва ли вече ще срещне в живота си.
Трагичното разочарование на принца, произтичащо от предателството на приятелите от детството Розенкранц и Гилденстерн прераства в страдание от
поведението на неговата майка. Гертруда като че ли е забравила наскоро починалия си силно любящ съпруг. Тя е точно на мястото си в своя Елсинор -
свят на лиемерие братоубийство и пошлост, свят тъмница. В този свят непрекъснато търсят забавления и устройват шумни пирове, сякаш опитвайки се да потънат
в забрава, да заглушат гласа на съвестта, връщащ ги към истината.
Хамлет е безкрайно разочарован от своята майка. Отношението му към нея на моменти граничи с жестокост, но както сам казва героят - той е "от любов жесток".
С упреците си към Гертруда синът й като че ли опитва да накара нейната съвест да се разбунтува, да я поттикне към покаяние, за да се спаси от срама и от греха
на прелюбодеянието. Такава е целта на думите му особено в сцената с портретите.
Шанс за възвръщане към достойното човешко съществуване героят дава и на останалите герои - на Полонии чрез иронията и сарказма си към неговото
хамелеонство в прочутия диалог за формата на облаците, и на Офелия, сочейки й пътя към манастира...
Противоречиво е отношението на главния герой към любимата девойка. За нея той, отпътувалият преди време от Елсинор обичан и очакван момък, единственият,
с когото тя се вижда в сънищата и в мечтите си, е идеал за нравственост и красота. Виждайки промяната, настъпила в него, неможейки да си обясни причините,
които са я породили, Офелия е лишена от възможността да стане другар и съмишленик на Хамлет. Огромната й любов към него, отблъсквана всячески от принца,
кръвта на баща й, Полоний, ролята, която самата принудително поема в двореца,