ХАМЛЕТ ЕСЕ

Малцина са критиците, чийто интерес е насочен изцяло към трагедията Хамлет, а не към личността на героя. Наистина личността на Хамлет винаги е представлявала изкушение за един опасен вид критици - критици с артистичен дух, които поради някаква творческа слабост изявяват литературния си талант в областта на критиката. В Хамлет тези духове виждат благоприятно поле за собственото си художествено осъществяване. Такъв дух имаше Гьоте, който от Хамлет направи Вертер; такъв дух имаше Коулридж, който от Хамлет направи Коулридж. А вероятно на никого от двамата не му е хрумнало, че пишейки за Хамлет, основната му задача е да анализира художествената творба. Видът критика, който оставиха Гьоте и Коулридж за Хамлет, води по погрешен път. Защото и двамата са притежавали несъмнена критическа проницателност и благодарение на собствената си творческа дарба са успели убедително да заменят Шекспировия Хамлет с някакъв техен Хамлет. Трябва да се радваме, че пиесата не е привлякла вниманието на Уолтър Пайтър.
Съвременните шекспироведи Дж. М. Робъртсън и Стоул от университета в Минесота заслужават похвала, задето насочиха изследванията си в съвсем друга посока. Стоул уместно ни напомня усилията на критиците от XVII и XVIII век, като отбелязва, че в сравнение с много съвременни учени те са разбирали по-малко от психология, но затова пък по дух са били по-близко до изкуството на Шекспир. Макар и по свои старомоден начин, те са обръщали внимание не само на образа на Хамлет, а на цялостното художествено въздействие и достойнства на трагедията, оставайки по този начин по-близко до тайните на драматичното изкуство.
Една творба на изкуството като творба на изкуството не може да бъде интерпретирана; няма какво да се интерпретира; можем единствено да я критикуваме по отношение на известни образци или да я сравняваме с други художествени творби. А главната задача на интерпретацията е да ни запознае със съответните исторически факти, които се предполага, че са неизвестни на читателя. Робъртсън целесъобразно изтъква, че неуспешните интерпретации на Хамлет се дължат на пренебрегването на нещо съвсем очевидно: Хамлет представлява своеобразно наслояване - творбата е плод на последователните усилия на няколко автори, всеки от които според възможностите си е използвал създаденото от предшествениците му. Шекспировият Хамлет би ни направил съвсем различно впечатление, ако знаехме, че действието на пиесата не е измислено само от него; ако знаехме, че трагедията е изградена върху много по-несъвършен материал, част от който се забелязва дори в окончателния вариант.
Известно е, че съществува една по-ранна драма, написана от Томас Кид1 забележителен драматичен (и поетичен) гений, автор на две толкова различни пиеси като Испанска трагедия и Ардън от Февършъм. Три извора ни подсказват как е изглеждала тази ранна пиеса: това са Испанска трагедия, разказът на Белфорст и една версия на Хамлет, играна в Германия по времето на Шекспир, която очевидно била адаптация не на по-късната, а на по-ранната трагедия. От тези три източника става ясно, че основният мотив на старата драма е бил просто мотивът на отмъщението. Действието, съответно отлагането (както и в Испанска трагедия), се основава само на трудността да се убие монархът в присъствието на стражите, а лудостта на Хамлет е била хитрост, за да се приспи подозрението. В Шекспировия вариант съществува далеч по-важен мотив, който значително притъпява и изтласква на заден план мотива за отмъщението. Отлагането на отмъщението не е обосновано от някаква необходимост