Пейо Яворов

Хайдушки копнения - Весело начало

Аз ще разкажа забавителното начало на моята "хероическа" кариера, като спра на

тоя весел и тъжен за спомняне 10 февруари 1902 година.

Ние сме минали границата едва преди 3-4 дни и пътуваме навътре. Тая нощ на

съмване пристигнахме в село Гърлено (Кочанско) - 13 души, - фатално число. Една

къща върху гол рът, заедно с една плевня и кочина, съставяваше отделна селска

"махла", половин или цял час далеко от други "махли". Вече е след пладне. Ние

сме се наспали и шумим всички наедно сред дима на огъня и цигарите. Един се

кърпи, втори поправя цървулите, трети чисти пушка, четвърти пуща шеги или

тананика някоя песен. Изведнъж в етаята се втурна другаря ни Григор Попов,

разградчанин, с разпасан пояс, прехвърлен на шия.

- Кавалерия, турска кавалерия!

Силно изненадани, ние се натъкмихме за половин минута. Втурна се и една баба,

хазяйката:

- Боже, изгорехме! Боже, турците, боже!...

Ние се изсипахме навън и заехме пълзешком позиции на 20-30 крачки от къщата,

зад разпилените по ръта едри каменни блокове, сякаш нарочно приготвени за нас.

На изток и север се откриваше широка равнина, от която ни делеше малка, но

пропастно вдълбана река. На запад и юг се възправяха голи и ле-систи висоти. Из

тяхната гънка се появи "неприятеля", преди още да се настаним зад камънаците.

Те бяха деветима суварии арнаути, които навързаха конете си зад къщата и

влязоха там, дето се бяхме разполагали преди две минути. В очакване да бъдем

нападнати, ние пълзим - един насам, друг нататък - по съседните позиции и

споделяме впечатления, недоумения и предположения. Ето при мене Васил Попов,

старозагорчанин, 24-25 годишен момък, бивш учител из македонските села, който

ще се отдели в Малешевско с част от момчетата като районен войвода и агитатор.

Аз поглеждам часовника си.

- Колко е? - пита той.

- 2 и 40.

- Мм - рано. Ако се заловим, ще имат време да повикат аскер.