Пейо Яворов

Хайдушки копнения - В плен

В борбата между централисти и върховисти - вътрешни и външни - бе се разгоряла

по всички линии. Граничните с България околии бяха поле на агитации, в които

турчина оставаше на заден план, ако не биваше съвсем забравен. Населението ли

не бе кадърно да ни разбере, агитаторите ли бяха хора за неразбиране - не знам,

но постигнатите резултати бяха твърде печални. В повечето случаи селяните

оставаха при убеждение, че трапезата, слагана на "освободителите", е тясна да

побере всички. И когато тия освободители бяха слаби, силния в коварството си

роб ги изпращаше по дяволите...

Един от най-компрометираните райони в това отношение беше - и си остана -

Кочанския. Развращението сред народа в тоя край достигна невероятни размери.

Само през първите три месеца от 1902 година той мина на своя сметка в историята

на революционното движение ред незаличими престъпления: на 6 януари местната

чета бе упоена в с. Бигла с опиум и предадена в ръцете на турците. И деветмина

момци, притиснати в несвяст, бяха избити до крак. - На 10 февруари четиринайсет

души работници, между които и пишущия, може би предадени, бяхме пропъдени от с.

Гърлено посред пладне. - На 13 март обаче неколцина от същата група, формирани

заедно с други като районна чета наместо избитите в Бигла, бяха знайно

предадени в същото село. И от тях не остана жив нито един. - А две седмици

по-рано, на 28 февруари, Гоце Делчев, с двайсетмина другари бе предаден в с.

Разловца. Благодарение на силния студ турците не можиха да употребят пушките си

и нашите хора се спасиха из храсталаците на Плачковица планина.

Из тоя район - през февруари 1902 г. - аз биех по криви пътеки зимните тъмнини.

На 13, фатално число, осъмнах и замръкнах в една махла на разпокъсаното по

долища и висоти с. Драгобраща, само час и половина далеч от Виница. За следния

ден имах намерение, повече от любопитство, отколкото за работа, да вляза заедно

с пазаргати в тоя градец, станал исторически след аферата през 97 година, която

беше напълнила България с бежанци. И подир вечеря, припекъл подвити нозе на

задименото огнище, аз бъбрех с хазяина, може би седемдесетгодишен старец, чието

име не съм драснал в записната си книжка.