Пейо Яворов

Хайдушки копнения - Към границата

Известно е разцеплението в средата на македонските дейци, дележа им на

"вътрешни" или "централисти" и "външни" или "върховисти". Междуособицата бе

твърде стара, но тя избухна в опасна форма едва през лятото на 1901 година. А в

началото на зимата враждебните страни бяха накървавили вече и ножовете си.

Минутата беше критическа за вътрешната организация. Макар твърде повръхно

запознат с работите в Турско, аз бях определил съчувствието си. Горещата кръв

на годините ми не разплиташе възелите: тя ги сечеше... Аз побързах да хвърля

няколко броя от в. "Дело" върху главите на "външните" - и се умислих...

Всяка борба има своите театрални ефекти - и своето очарование; но това е за

външния свят, който стои далеч от задкулисните мизерии. Още, всяка борба има

своя отровен хашиш, своето умопомрачително пиянство; с редки изключения, това е

вече за хората, които са успели да турят на карта амбицията си с целокупното и

човешко естество. Аз бях новак борец, слязъл от облаците, и се прегънах под

жестоката действителност.

Обаче никой не можеше да затвори пред мене вратите на Македония, дето бих

разрешил съмненията си. То се знае, има известен риск - но кой ще избегне

неизбежного? Тъкмо по това време се приготовляваше чета за Турско, в посока

най-благоприятна при намеренията ми. И една февруарска заран, 1902 г, аз

напуснах София.

Третята вечер, в една широка кюстендилска изба, при мъждивата светлина на

газова лампа, ние вече престягаме цървули и подбираме оръжие, петнайсетина души

- и толкова изпращачи около нас. Казват се най-сетне плоски напътствия и

закачки, отварят се вратата като уста на тъмната нощ - и ето ни в път, за кого

дълъг, за кого съвсем кратък. А след час време заобикаляне из трънаци и мочури,

за да избегнем човешко око, ние поемаме черните гористи висини на Осоговската

планина.

През голите клони на безмълвни буки се мръщят небеса, застлани от погнали се

дъждовни облаци. Тихо - и спрем ли за минута, едва се долавя тъжния ропот на

оковани в лед потоци! От време на време се чуе глух стон, далечно ехо от

унилото виене на вълка. Аз едва разпознавам другарите си, привидения залутани в

нощта. Някакъв Ташо, македонец, комуто е дотегнало да гази софийската кал и да