Пейо Яворов

Хайдушки копнения - Как минуваше времето

През това време - април 1903 - вече три месеца аз "просвещавах" народа в

Турско, издавайки седмично по един брой от хектографическия лист "Свобода или

смърт?" - форматно почти еднакъв с малък, четиристраничен софийски вестник. От

село на село, все така: потряба ли да напуснем едно място, аз -писача, и Мицо

Кирилиев - преписвач, ние се измъкваме дебном с първи мрак и вземаме пътя към

друга стряха - близка един или далечна единайсет часа. Един куриер напред,

разклатил глава в широка и безшумна стъпка, развява срещу вятъра изтънелите

криле на износен клашник и наподобява из тъмнината птица, която не може да

хвръкне. Подир него аз и Мицо, огърнати в широки кепета, провесили манлихери

зад рамо, току се препъваме из непознатия път и шепнем проклятия по царски

адреси. А подир нас втори куриер води муле, натоварено с "печатарските ни

принадлежности: тенекиена форма за разливане хектографическата смес, рибена

туткал, глицерин, всевъзможни мастила, хартия - и най-после една-две бомби за в

случай, че редакцията се озове натясно..

По-рано или по-късно през нощта, но винаги преди зора, ние сме вече над

избраното село. Ако тук има войска и патрули, както в повечето случаи,

влазянето ни е придружено с твърде сложни маневри и гимнастики, в които помагат

смели комитетски хора, излезл и насреща. Ако ли не, куриерите ни водят право в

отредената къща, дето край подклаждания цяла нощ огън ни посрещат загрижения

стопанин и някой "големец" на местната организация, най-често учителя.

Аз много обичах това "пристигане" - капнал от умора и нерядко измокрен до

кости; обичах да се припека на огъня в дремотна мълчеливост, като оставя Мица,

словоохотлив кукушанец, да говори и за мене. Вкусни бяха задължителното кафе и

две чаши люта ракия, дотъкмени с червена ябълка, която зачервената мома на

домакина, пазейки стар обичай, е оставила срамежливо в ръката ми, за да

изхвръкне веднага навън. После ние оглеждаме двора и посоката на улиците,

освобождаваме се от по-нататъшните грижи на селяните и заспиваме прегърнали

оръжие. И сънува всеки най-малко, че го бесят - за да се пробуди цял в студен

пот и да види, как неудобно е прескрипал врат с пушката си.

Заранта, следва посешението на комитетските първенци, които ме оглеждат с

любопитство и разочарование. Че не сьм македонец, а сьм минал границата, и още