Пейо Яворов

Хайдушки копнения - Хайдушки копнения

Три похода - и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три

бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога

с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или

върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки

шатър в планината... И недоумение ме обзема пред пъстрата хроника на интересни

приключения и скучни дреболии - сякаш ред измислици, които странно предполагат

моето участие. Действителните спомени от онова време - аз ги нося в душата си

незаличими; но какво общо между тях и тоя фактически материал, над който

непременно тряба да поставя своето име?

Спомени - невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на

пробуждане след тежък кошмар, - дето миналата радост е нота на меланхолно

ридание, защото няма да се повтори никога вече.

И това, което е пред мене, и малката негова част, която следва изложена,

отразява в дълбока същност, единствено настроенията на дадени моменти - нищо

друго. И следващите късове може би трябаше да бъдат наредени не по времето на

събитията, а по датите на тяхното написване. Защото преживяното изобщо има

реална стойност дотолкова, доколкото изразява, в един настоящ момент, утаеното

у нас чувство за миналото или предчувствие за бъдащето.

Но аз препрочитам книгата си и отчуждителен скелет се възправя пред мен: няма

съневидението, което беше истина, и явствува едва действителност, която е била

сън...

Уви, моите хайдушки копнения!