Йордан Йовков

Грехът на Иван Белин

Иван Белин обичаше да се вглежда внимателно във всяко нещо, да вникне в

него, да го проумее. Инак нямаше да има славата, към която и той сам не беше

равнодушен, че е човек, който вижда знаци, открива поличби и казва пророчества,

които се сбъдват. Ето го, подпрян на кривака си, той пак гледа нещо, пак стои

като закован. Преди малко бялата вълчица, която беше виждал и друг път, връхлетя

пак върху стадото му. Не направи пакост, защото кучетата я усетиха и прогониха,

но Иван Белин още стои и гледа подире й. Тя е вече далеч. Посред полето се

виждат кучетата, които се връщат, тук-таме между бурените се зачерняват

гърбовете им или стърчат стегнато завитите им опашки, с дълга разчесана на две

страни козина, като щтраусови пера. А отвъд тях, близо вече да превали и

последния хълм, е бялата вълчица. Макар и вън от всяка опасност, тя все още

продължава да се мята в уморен и неравен галоп. От време на време се спира,

обръща се и гледа назад. После пак бяга. Най-после, след едно последно спиране,

което трае повече време, тя отново поема своя бяг, но вече по-спокойно и

равномерно. Едновременно с това тя изменя посоката си и се насочва на запад към

нивите. Иван Белин усилва вниманието си. Той следи вълчицата, не примигва дори,

пресмята нещо. В очите му, в които сякаш има сълзи, светва огън, под белите му

мустаци заиграва усмивка. "Виж ти! - казва си той и поклаща глава. - Виж каква

била работата! Не в гората, а тук, в нивята се крила..."

Иван Белин не се съмнява в откритието си. Той се обръща и поглежда на

запад: на тая страна полето постепенно се снишава и бяга далеч, далеч, додето

очи виждат. И там, в самото дъно на хоризонта, се вижда пространна, черна като

въглен и вгъната навътре дъга. Това е гората. Отгоре я забулва синя мъгла и

слънцето, което наближава да заседне, прави тая мъгла прозрачна и розова, а по

черните зъбери, които върховете на дърветата чертаят върху златото на небето,

грее разгорена жар. Голяма и страховита е тая гора, но е много далеч. Мъчно е да

се повярва, че вълчицата отива и се връща оттам. По за вярване е, че тя се крие

тъдява някъде из нивите. Те са изкласили, високи колкото човешки бой, и в тях

може да се скрие не един вълк, а хиляди.

Както винаги, Иван Белин се гордее със своя проницателен ум. Той тръгва да