ГРАНИЧНОТО БИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДРАМА

Мариета Иванова-Гиргинова

Към темата на настоящото изследване ме насочи състоялата се преди години дискусия върху идентификационните стратегии, на които е подложено нашето културно наследство1 в условията на променящ се социално-исторически контекст. Кризата в осмислянето на литературното наследство отвежда към механизмите, които моделират литературноисторическия процес, остойностяват творби и автори, конюнктурно или естествено прекрояват представите за канона в българската литература. Драмата, като един позакъснял жанр в младата българска литература от началото на ХХ век, представлява интересен терен, на който могат да се проследят културностроителните пориви на националната литература и театър, да се изследват формиращите се представи за стратификационното обособяване на културата, самосъзнанието за липсите и наличностите на националнопредставителни и художественозначими образци в жанра. Българската драма изгражда своята жанрова система в интертекстуалната среда на възрожденската традиция и все по-трайно присъстващите чужди естетически школи, теории и текстове.

След Освобождението преводната драматургия залага на класическите западни пиеси и руската класика в репертоара на първите професионални театрални трупи от столицата и провинцията2. В началото на века е все още трудно да се говори за теории. Критическите статии, рецензии и анотации за театралния и литературен живот съдържат онези информационни ядра, които дават представа за съществуващите емпирични и теоретични представи и модели на света, според които българският автор и зрител възприема сценичния текст. Много разнородни са факторите, които ускоряват осъществяването на драматургичния жанр и пораждат необходимостта от коментирането му като обект на по-специализиран литературноисторически или теоретически подход.