Има предели на радостта и страданието, на величието и падението, отвъд които човешката реч става като че ли безсилна и тя изразява потреса от тях с драматично противоречивото определение неизразимо". Отвъд тези предели е стояла и неволята на някогашния селски труженик, за която един от най-проникновените и най-изразителни български поети възкликна:

Кой ли може

неволя клетнишка изказа...

Покъртителната неволя на селяка обаче не остана неизказана. Неговият робски труд и получовешко съществувание, неговите физически страдания и нравствени терзания, безпощадните удари на слепите природни стихии и безочливите гаври на нравствено сляпата държавна власт - всичко това намери отклик в творенията на българските писатели от Ботев и Вазов до Йовков и Вапцаров. Трагизмът на тази неволя клетнишка" прозвуча и в творбата, която започва с цитираните по-горе стихове и която е сякаш скрит, но убедителен отговор на поставения в тях въпрос.

Със своята тема и идейно-художествена насоченост поемата Градушка" не е нещо необикновено за една национална литература, в която селската тематика и страстната нетърпимост към социалната неправда дълго време са обединявали основните художествени сили и направления. Със своята напрегната задъханост и безмилостна художествена дълбочина на страданието обаче тя е наистина нещо необикновено и за нашата, и за световната литература. Градушка" е великолепен пример за решаващата роля на страстното преживяване и съпреживяване в появата на голямата художествена творба; наред с това тя е великолепен пример и за благотворното въздействие на конкретните и достоверни житейски факти - трите трудни за селото години от края на миналия век - за създаване на широки обобщителни картини. Живото и непосредствено състрадание обаче е прераснало в стон на всечовешкото страдание на угнетените, а единичната конкретност на трите усилни и паметни години" е изведена върху широките измерения на трагичната повторителност и художествена многозначност. Така в драматичното напрежение между непосредственост и всеобщност, между единичност и многоплановост, между надеждата и покрусата, между простия природен механизъм на градушката и нейната социална и вселенна апокалиптичност творбата на Яворов постига своята художествена специфика и художествена сила. Така тя казва на читателя неща, които никоя друга форма на общуване не може да му каже, и му ги внушава със сила и многостранност, също така непознати за другите форми на общуване.

Лирическата поема Градушка" е стегната в железния пръстен на обречеността - не само смислово и емоционално, но и композиционно. Тя започва с описание на селските злочестини, между които и градушката - а то градушка ни удари" - и завършва с широко описание на градобитната стихия и нейните ужасяващи последици. В по-нататъшния ход на анализа отново ще се върнем на художествената роля на това съвпадение и несъвпадение между началното и финалното описание на градушката, но нека най-напред проследим какъв път изминава творбата, за да се върне в завършека си към своята изходна точка.

Градушка" се състои от шест части, обособени помежду си смислово, емоционално, композиционно, стихово, а дори и графично - обстоятелство, което я определя по-скоро като лирическа поема, а не просто като стихотворение (аналогично е положението и с творби като Калиопа" от същия автор и Зимни вечери" от Смирненски).

В първата част прозвучава простата, задушевна дълбоко трагична изповед на утрудения селянин. Неговата реч е поетически неподправена и искрена. Това Яворов е постигнал, като смело е използувал малко привичните за своята литературна епоха стихове с различна дължина и със смесено римуване. Освен това още първото изречение със своята лексика и строеж е присъщо на народно-разговорния стил:

Една, че две, че три - усилни

и паметни години...

Тук бавното и многосъюзно напластяване на една, че две..." (наричано в стилистиката акумулация") изразява мъчителната протяжност и още по-страшната безкрайност в страданието на потиснатите и обречените.

За голямата искреност и неподправеност на селяшката изповед допринася и честото и рязко разкъсване на синтактично-интонационни цялости между два стиха - така нареченият анжамбман. Несъвпадението между двата типа цялости сближава стиховата реч до разговорната или пък, както е в честите анжамбмани при описанието на градушката, изразява неудържимата задъханост на преживяването. Анжамбманът обаче носи и други изразни възможности, които големият майстор не е пропуснал да осъществи. В първите два стиха - защото още в тях има анжамбман - стиховата граница разделя синтактично и интонационно