Поемата Градушка на Пейо Яворов е ярко художествено доказателство за модерните тенденции в развитието на българската литература в началото на XX век. Народнопесенният ритъм в лирическия изказ на поетичното действие въвежда в психопространството на човешкия размисъл. Още с първите стихове на поемата е внушено чувство за тревога. Ритъмът е бавен, протяжен: Една, че две, че три -.... Липсват глаголи. На пръв поглед сякаш няма действие. Повторението, като част от последователно изброяване, характерно за народната песен, създава тягостно настроение и усещане за вътрешно напрежение, в което отчетливо се чувства ритъмът на нарастваща тревога. Психологичните паузи между употребените лексикални форми на числителни имена: една, две, три, натежават от вътрешно мъчително очакване. В тези тревожни пространства на смълчана болка времето се завръща с цялата емоционална и сетивна сила на преживяното от човека. Превръща се в реалност, която плаши с близостта на емоционално-психологичните внушения за случили се беди. Споменът за тях става все по-жив и ярък. Времето на усилни и паметни години се завръща в човешкото съзнание с познатата тревога на идващото зло. То вече не е спомен, а предстояща беда. Трагичното предчувствие в човешката душа изтръгва изповедния стон на вечната мъка:

...Боже,

за някой грях ръце всесилни

подигна ти и нас наказа.

Осъзнато е безсилието. Изплакана е безнадеждността. Това е дълбоко потисната въздишка на неотърсилата се от преживяната болка човешка душа. В нея няма вик за помощ. Тя е по-скоро на глас изречена мисъл от постоянен вътрешен размисъл, който терзае съзнанието с трагичността на споменните видения. Вътрешният психоразмисъл е изпълнен с образи. Те са градирани по сила и степен на изживяване:

Кой ли може

неволя клетнишка изказа,

макар че вчерашна се дума?

Да беше мор, да беше чума,

че в гроба гърло не гладува, ни жадува!

Бавно и мъчително е навлизането на мисълта в дълбините на трагично смълчаното човешко съзнание. Там е тайната на душата, там е и споменът за преживяното. Думите се раждат трудно. Болката е твърде голяма, за да бъде изразена. Тя е скрита в мълчаливата памет на съзнанието. Емоционалната сила на въздействието надхвърля познатото и обичайното. Болката е по-страшна от смъртта. Неслучайно се появява фолклорното наричане: Да беше мор, да беше чума..., което е художествено средство за сравнение между позната емоционална сила на чувството и никога неизказано докрай трагично преживяване. То е смесица от различни чувства - болка, мъка, страх и безнадеждност. Смъртта е спасение, а мисълта за нова среща с неизмеримата, изгаряща болка от преживяна и очаквана отново беда ражда думите на изповед, които потичат като жалейна народна песен: