Елин Пелин

Гост

Мъглива и тъмна нощ тежи над грешната земя. Селцето, стреснато от внезапно

настъпилия есенен студ, в уплаха се е смълчало в мъглата и мрака.

- Избави нас от лукаваго и всякого зачувай от зла среща, божичко милостиви! -

свърши молитвата си Кирилица и като се прекръсти, хвърли грижлив поглед към

спящите си деца и легна.

В иконостаса пред лика на божията майка мъждукаше кандило. Неговата слаба

светлина играеше леко с мътните сенки на нещата в стаичката.

Влажен есенен вятър виеше лудо навън, фучеше в клоните на старата круша и с шум

бръскаше по прозорците мъртви пожълтели листа. Гнилата кобилица на герана

болезнено стенеше отвън. Желязното черковно клепало, разлюляно от халата,

изрядко и с погребален глас, грабнат от силата на вятъра, тихо и отсечено

прозвънтяваше в мълчаливата нощ.

Кирилица, заслушана в равномерното дишане на децата си, бе почнала вече да

заспива. Но отведнаж тя се стресна. Стори й се, че някой хлопа на вратата, Тя

се надигна и се ослуша. Нищо се не чуваше освен бясната и тъжна песен на вятъра

и плачът на мъртвите листа. Минаха няколко минути. Три ясни почуквания на

вратата вдигнаха Кирилица. "Боже! - помисли си тя - дали Кирил не се е

върнал... толкова късно!"

Тя излезе със свещ в пруста и попита:

- Кой е?

- Аз съм, тетко Кирилице... гост тя дойдох нечакан! - обади се един странен

глас.

- Кой си? - запита Кирилица ласкателно, за да не докачи госта, чийто глас не

познаваше.

- Не познаваш ли ме?... Има си хас! Че аз съм Велин! - отговори гласът.

Буля Кирилица не можа отведнаж да си припомни кой е тоя Велин и не отговори. Но

гласът отвън обясни.

- Велин... забравила си ме... братовият ти син де... на Геро...

- А-а... Ох, лели, прощавай... не те познах! Велинчо, ти ли си, лели... ти ли

си, бре? Их, божичко!... Изгубен те считахме, лели... Добре дошъл, добре дошъл!

- заговори през сълзи от радост Кирилица, като отвори вратата.