Жестокото огорчение, което Иван Вазов разкрива в своята следосвобожденска проза, е породено от огромното безразличие, с което зрящият българин посреща всичко непознато и чуждо около себе си. Но трите основни мотива, които се преплитат в творчеството на Вазов, са култ към народа, историята и човека. Именно това кара писателя да осъди примирените робски души, непривикнали да гледат и чувстват новото.

Не случайно Вазов избира стария слепец за централна фигура в своя разказ: дядо Йоцо е сляп, но той е прозрял истинското и е прогледнал разочарованието на живите, които гледат. Защото жизнелюбието, с което той посреща нова България, е чуждо на зрящите: Господи, видох! Това, което обикновените са видели, дядо Йоцо е почувствал. Затова от неговите мъртви очи бликат сълзи, но те са израз не само на чувствата му: анджак сега ми трябват очи.

Горчивата усмивка, с която Вазов разказва за своя стар слепец, е израз на неговото дълбоко разочарование от апатията, която е прояла цял един народ. Бленуваната свобода не е озарила с лъчите си затънтените планински усои. И ако патосът, обхванал народа в предвечерието на Освобождението, е единият полюс в творчеството на Вазов (Под игото), то свободна България е поставена на другия: разочарованията на нас живите, които гледаме.

Иван Вазов преживява онзи поврат в историята, който го поставя на границата на две епохи. Това го кара да присъства сам в своите произведения и да ни направи съучастни към своите преживявания. Защото онова дълбинно тълкуване, което той влага във всеки образ и всяка душевност, ни дават повод да се замислим дали той има право да се усмихне. Защото слепотата и онази умствена незлобливост са запазили душата на дядо Йоцо от разочарованията, които разочаровани изпитваме ние, окатите...!
Честит слепец!

Сляп е не онзи, комуто съдбата е отредила да не вижда, сляп е онзи, който не може да прозре и да погледне истинското в живота. Но Вазов е разбрал, че страданието е направило душата по-чиста и това поражда неговата радост. Но горчивината, която той изпитва, е скрита в неговия дълбок хуманизъм - животът не трябва да отнема правото на страдалеца да погледне онова, на което окатите гледат равнодушно. Защото мракът, който цари в мъртвешкия свят за безжизнените очи на дядо Йоцо, осветлява неговия разум.

Той разбужда въображението му и рисува картините, които не могат да бъдат видени през очите на обикновените хора. А погледът на слепеца е отправен към нещо незримо и чуждо, нещо непознато и непонятно за видимия свят. И ако мъртвите, потънали в своя вечен сън, не могат да погледнат светлината на деня, то един човек, който бе умрял ... възкръсна не - а можа да изпита удивлението на един възкръснал... Защото в мислите си дядо Йоцо вижда ясно, но свободата не видеше, нито я чувстваше осезателно по нещо. Но ако зрящият Вазов вижда, то слепецът гледа. Затова с горчива усмивка авторът разкрива светогледа на дядо Йоцо - свят на въображението и мечтите, свят, в който се преливат спомени и надежди, един необозрим мироглед на страданието и болката, които обаче са запазили човека човечен, а душата му - по детски чиста. Усмивката не може да бъде скрита, когато разумът говори, но сърцето страда, защото щастлив е онзи, който е способен да се пребори със страданието и да прогледне